— Е, как точно ще действаме? — запита Джак.
— Според ситуацията — отговори Кларк и се върна към каталога си.
Кацнаха почти така плавно, както при излитането, след което самолетът спря на терминала и всички пътници слязоха с обичайното бавно темпо. Терминалът не се различаваше почти по нищо от други такива по света. Завиха наляво и слязоха по широк безличен коридор. От информационните екрани разбраха, че самолетът на „Алиталия“ ще кацне след деветдесет минути. Районът се оказа лесен за наблюдение. Още повече, че точно срещу тях имаше ресторант с обичайните пластмасови столове около пластмасови маси.
— Добре, момчета, разполагаме с два часа, защото онзи трябва да мине през митницата — изрази мислите си на глас Кларк.
— Това ли ще е всичко? — учуди се Джак.
— Може да пуснат куче да души чантите за наркотици. Канадците не са чак толкова внимателни. Лошите минават оттук транзит. Не правят белите си тука. Късметлии са. Така се охарчват по-малко за охрана и сигурност.
— Щом лошите минават оттук лесно, могат лесно да ги заловят.
— Но така — продължи мисълта му Доминик — ще си спечелят излишни врагове. Всичко е бизнес.
— Добре казано — съгласи се Чавес. — Бизнесът си е бизнес и гледаш да не разлайваш кучетата. Чудя се кога ли ще ги ухапят тези кучета.
— Всичко зависи от лошите, но не е добре за бизнеса да си създаваш врагове просто така. Не забравяй, че терористът е бизнесмен, чийто бизнес е да убива хора. Може и да ги тресе идеологията, но бизнесът си остава бизнес.
— Колко си очистил? — запита Доминик Кларк.
— Няколко, все в Европа. Не са добре обучени. Нащрек са и са хитри като лисици, но то не е същото, както обучението. Затова действаш предпазливо и ги чистиш. Полезно е да ги стреляш в гърба. Така е трудно да ти отвърнат на огъня.
Доминик се намръщи.
— Ха!
— Почтеността не е задължителна. Това не са ти олимпийските игри.
— Май си прав.
— Но не ти е по кефа, нали?
Доминик помисли и сви рамене.
— Не знам за кефа, но май човек просто трябва да си промени мисленето.
Кларк се усмихна мрачно.
— Добре дошъл от другата страна на огледалото.
Погледна часовника си. Самолетът трябваше вече да кацне.
Хади се изненада как земята под самолета всеки път изглежда една и съща, но и различна. Далечна, но подканяща. Както в Америка, и тук всички пътища и коли се виждаха все по-ясно. Хади преценяваше височината по това дали вижда отделните коли и камиони. Според минителевизора пред него се намираха на 1500 метра височина и снижаваха, а скоростта спрямо земята беше 475 километра в час — доста под височината и скоростта, с която летяха над океана. Скоро щяха да се приземят. След десет минути според компютъра. Време бе да се събуди напълно. Стюардесата му взе чашката за кафе. Киселата жилка на италианското кафе силно му напомняше за далечните години на младостта. Всъщност той обичаше храната на италианците, въпреки че сервираха прекалено много свинско, но макар да пиеше вино, не посягаше към свинската плът. Сега щеше да слезе от самолета, да мине през митницата и емиграционните служби, да види своя посрещач, който трябваше да му даде билета за Чикаго и да го закара до другия самолет на „Юнайтед Еърлайнс“, полет 1108, после да изпуши мълчаливо една цигара.
Трябваше да внимава при минаването през митницата и емиграционната служба. Разбира се, нямаше нищо за деклариране, дори бутилка италианско вино. Трябваше да пътува като бизнесмен, за когото подобни полети са нещо обичайно. Трябваше да се представя за търговец на бижута. Достатъчно знаеше, за да води кратък разговор на тази тема. Разбира се, не колкото да впечатли или заблуди някой еврейски търговец на диаманти, но знаеше как да отклони разговора, а и можеше да симулира акцент. Всъщност наистина беше бизнесмен и пътуваше редовно, но за първи път посещаваше Канада. Поредната страна на неверници с прости и леки правила за преминаващите и стига да не носи оръжие и да не върши престъпления, тук с радост щяха да го пуснат да си иде.