Подаде златната си кредитна карта.
— Да, господине — отговори учтиво служителката. Оказа се невероятно ефективна и принтерът изплю билета само след три минути.
— Благодаря ви, госпожо.
— Надясно — посочи служителката, в случай че Кларк не знаеше къде е дясно. Той тръгна спокойно. Имаше двадесет минути до самолета. Никакъв проблем. Стигна до детектора за метали. За негова изненада той изпиука. Един служител на охраната размаха вълшебната пръчка около него и тя изпиука до джоба на палтото му. Джон бръкна в него и откри, че значката на американски полицай е активирала системата. Този детектор за метали явно беше настроен прецизно.
— О, няма проблем, сър.
— Аз дори не съм тук по официална работа — каза Кларк със срамежлива усмивка. — Това ли е всичко?
— Да, господине. Благодаря.
— Добре.
Джон реши, че следващия път ще сложи значката на конвейера за преглед на багажа, та всички да го смятат за полицай. Системата не засече писалката в джоба му. Много интересно. Още по-интересно щеше да е, ако носеше вълшебната писалка. Но не я носеше. Много жалко.
Самолетът беше „Боинг-737“. Кларк реши, че от Сиатъл трябва да са продали доста такива машини, докато се оглеждаше из некомфортния салон. Същият архитект, същите скапани столове. Запита се дали същата компания не проектира и самолетните седалки. Дали пък това не е конфликт на интереси?
Забеляза Хади, който седеше в зоната за непушачи. Сигурно се стараеше да не привлича внимание. Ако е така, добре се справяше. Разглеждаше едно списание „Нюзуик“. Изминаха десетина минути и обявиха, че пътниците могат да се качват. Кларк беше извадил късмет с билет за първа класа, място 4С. От страната на пътеката, което също беше полезно. Припомни си един предишен полет, но тогава носеше пистолет, без това да е известно на екипажа на „Бритиш Еъруейз“ — сигурно щяха да се разтревожат не по-малко, отколкото ако носеше чанта, пълна с пръчки динамит. Е, поне повечето стюардеси бяха хубави, пък и защо да ги дразни, като носи пистолет. Не изкарваха лесно заплатите си.
Хади се качи на борда след трима други пътници и седна на място 1А — най-предното до прозореца вляво, на два-три метра пред Кларк. Три малки крачки и щеше да му прекърши врата като клонка. Не беше го правил от Виетнам, където мъжете често имаха тънки вратлета. Но това отмина отдавна. Стари спомени. По-важното е, че тоалетната се намираше на три-четири метра напред. Колкото повече остаряваше, толкова повече трябваше да гледа и тези неща.
Представиха им обичайните инструкции за безопасност. Коланът е като в колата, глупако, и ако наистина не можеш, мама ще ти го закопчае, но няма да ти дава пиячка! Тоалетните са напред и назад и са белязани с картинка, ако си прекалено тъп и не можеш да четеш. Опростяването на нещата за широката общественост се случваше и в Канада. Жалко. Или пък „Юнайтед” возеше само американски граждани.
Полетът премина брутално спокойно, без никакво друсане, и отне почти час до летище, О’Хеър“, наречено на военен пилот от Втората световна война, който заслужил медал на честта, преди да цопне във водата, вероятно от приятелски обстрел, който убиваше също толкова, колкото и вражеският. Кларк се запита колко ли трудно му е на пилота да намери точната писта, но пък вероятно е летял по този маршрут поне още сто пъти. Джон разбра, че трудното сега започва. Къде отиваше Хади и можеше ли той да си купи билет за същия самолет? Жалко, че не можеше да пита онова копеле. Трябваше да мине през емиграционните власти, защото Америка се отнасяше сериозно към всички влизащи в страната. Всъщност това означаваше, че лошите трябва да отделят може би цяла минута време за размисъл, преди да се вмъкнат, но пък така може би спираха истинските тъпаци. Обаче истинските тъпаци не са кой знае каква заплаха, нали?
Е, не му плащаха толкова пари, че да мисли и за тези неща, а решенията се вземаха от хора, които рядко се консултираха с пчелите работници, чиито задници са там, където е напечено. Кларк проумя това още във Виетнам, когато се казваше Кели. Но може би тези неща изобщо не се променят. Плашеща мисъл, обаче работата му включваше страшни неща, а и той я вършеше вече над тридесет години. Входните процедури преминаха по-зле и от повърхностно. Дори не му подпечатаха паспорта, което го изненада силно. Дали пак не са променили процедурата? Може би за да не се цапат служителите с мастило.
— Какво става? — запита Гренджър по телефона.
— Кларк се качи в същия самолет, както нашия приятел — отговори Джак. — Направих му няколко снимки. Ако имаме късмет, Кларк ще го проследи до края.