Шефът по операциите знаеше, че тази вероятност е малка. Нямаха достатъчно хора и ресурси. Е, една частна корпорация не може да свърши всичко.
— Добре. Дръжте ме в течение. Вие кога ще се върнете?
— Имаме билети за полет след тридесет минути. В сградата ще сме към пет и половина или шест.
Джак знаеше, че това означава един напълно пропилян ден, ако не се броят няколкото снимки. Е, какво пък, по дяволите, преди нямаха и толкова.
50
КЛАРК СЕ ОЗОВА в подземен проход между два терминала. Тук имаше подвижни пътеки, прилични на конвейери — проходът изглеждаше доста дълъг. Проследил беше Хади навън, където онзи изпуши една цигара, преди да влезе обратно, и премина през детекторите за метал — като по чудо полицейската му значка тук не включи системите, — влезе в дългия тунел и се качи по ескалаторите до изхода, откъдето трябваше вече да почва работа. Хади сви наляво. Разбрал беше къде да иде от мониторите, без да проверява билета си за номера на полета. Дали е обучен професионалист или просто човек с добра памет, или пък с прекалено самочувствие? Знае ли човек. На горния етаж Хади сви по коридор F. Ходеше бързо. Бърза ли? Ако е така, лошо. Наистина обектът се обърна, за да провери един монитор, ориентира се, а после сви наляво към портал F-5, където седна с вид на човек, който има нужда да си почине. Оказа се, че от портал F-5 се лети за… Лас Вегас. Международното летище „Маккарън“ беше голямо, с огромен брой свързващи полети до Бог знае още колко други места. А дали Вегас не е крайната му цел? Благоразумно ли е така, само с едно прекачване? Кой ли е обучавал Хади? Някой от КГБ или от неговата организация? Независимо от отговора, самолетът трябваше да излети след петнадесет минути — недостатъчно време Джак да се върне на гишето при терминал 1 и да си купи билет. Следенето щеше да свърши тук: По дяволите. Дори не можеше да гледа прекалено очевидно към онзи и да го следи отблизо. Хади можеше да се е огледал и да го познае. Може да е обучаван от професионалист и да има способността на Кларк да запомня лицата, които преминават през живота му. За шпионин, който работи на терен, това е важно умение.
Кларк отиде до един магазин за сувенири и купи шоколад и кутия диетична кола, като бързо огледа коридора. Хади седеше, без дори да се оглежда за стъклена будка за пушачи, в която хората можеха да се насладят на лошия си навик. Сигурно умее да контролира страстите си. Такива хора могат да са опасни. Обявиха качването в самолета — отначало за хората с билети за първа класа, и Хади стана, отиде до гишето и показа билета си. Даже се усмихна на мъжа, който провери билета и му махна да влиза в стария самолет DC-9, да седне на широката кожена седалка и да пие безплатно до Вегас, където хората можеха да се наслаждават на всевъзможни лоши навици до насита. Джон изяде шоколада и се върна до входа за подземния тунел. Както преди, ескалаторът надолу изглеждаше като път към ада и той „благослови“ архитекта, отговорен за подвижните пътеки. На тази възраст Кларк оценяваше подобни неща. Напомни си да не се мръщи заради провалената си мисия. Е, отчасти провалена. Сега знаеха някои неща за неизвестния допреди обект, а имаха и снимки. Например, че обича да пътува дегизиран като евреин — умно и съвсем малко бие на очи. Евреите и арабите са генетични братовчеди в края на краищата, а и религиозните им вярвания не се различават чак толкова, макар и едните, и другите да се гневяха от подобни мисли. Същите са и християните, хората на Книгата, както веднъж му казаха неговите приятели от Саудитска Арабия. Религиозните хора по принцип не убиват. Бог може да не е съгласен. Във всеки случай сега трябваше да лети обратно до Колежа. Изчака, докато затвориха вратата на ръкава към самолета и двумоторната машина се отдели на заден ход от терминала, за да завие на собствен ход към пистата. Три часа до Вегас. Или може би по-малко. Маршрутът минаваше над Айова, Небраска и Уайоминг, за да свърши в града, който чества греха. „А оттам накъде?“ — чудеше се Джон. Това нямаше да се разбере скоро. Цялата мисия се оказа несигурна и той нямаше за какво да се разочарова чак толкова. А и нали имаха снимка на този помияр. Намери гише, където му предложиха билет за връщане до Балтимор след деветдесет минути. Обади се, за да уреди някой да го чака с кола.
Хади, настанен в място 1D, разгледа менюто, докато пиеше от виното — без изненада установи, че италианското е по-добро, — и се укори за греховния си нюх. Земята отдолу беше равна, с някои странно зелени кръгове, които знаеше, че са напоителни системи. Американските фермери използваха такива в прерийните щати. Някогашните изследователи са наричали този район Великата американска пустиня. Днес той е житницата на света, но напред, отвъд планините, имаше други пустини. Каква голяма и странна държава, пълна със странни хора, повечето невярващи. Но с тях трябваше да си нащрек и затова се налагаше да наблюдава себе си и поведението си всяка минута, повече, отколкото в Италия. Трудно е човек да не се отпуска и за миг и да не сваля гарда. Ако имаше късмет, щеше да си почине, когато се срещне с приятеля си, а там щеше да го закара следващият самолет. Колко е странно, че не знаеше къде живее Емира. Познаваха се от много, много години. Дори заедно се научиха да яздят коне, по едно и също време и на едно и също място, като съвсем малки момчета. Ходеха в едно и също училище, играеха и тичаха заедно. Но виното си каза думата, а и той беше прекарал дълъг ден. Очите му натежаха и Хади заспа в обгърнатия от нощта самолет.