Кларк се качи на друг самолет, седна в първа класа и затвори очи, но не за да спи, а за да преосмисли събитията от този ден. Какво е правил? Къде е сгрешил? Къде е постъпил правилно и защо това няма значение?
Краткият отговор беше в хората. Братята Карузо изглеждаха достатъчно компетентни, а и Джак се справи добре, но това не го изненада. Момчето имаше добри инстинкти. Може да са по наследство. Както и да е, операцията мина добре, като се има предвид колко набързо бе подготвена. Знаеха, че онзи ще лети за Чикаго. Не трябваше ли да се разделят на екипи по двама и да изпратят снимката по електронен път, за да е лесно проследяването? Защо не бяха постъпили така? Имаха техническата възможност, но тя не означаваше, че операцията можеше да успее. За подобни случаи трябват много хора, защото случайността е непознаваема и само обърква нещата. По дяволите, дори внимателно планираните операции не са надеждни, даже и с многобройни обучени професионалисти. Не е необходимо даже врагът да е професионалист, за да обърка случайността и най-добре замислените планове. Кларк реши, че сигурно е добра идея да проиграят европейските мисии с близнаците, за да се види колко струват. Изглеждаха добри, но това го правеха и манекенките. Всичко опираше до обучението и опита. Богат опит. Човек се обучава на терен и Кларк беше полагал големи усилия да предаде опита си на новите служители на ЦРУ във Вирджиния. Но никога нямаше да узнае колко добре се е справил. Някои се връщаха и пиеха бира с него и Чавес. Но какво ставаше с хлапетата, които не се връщаха? Какви уроци можеха да се научат от тях? Човек рядко чуваше нещо, защото да не се върнеш означаваше да не се върнеш завинаги, да получиш златна звезда на дясната стена в преддверието в ЦРУ и, обикновено, празно място в книгата с имена.
Като за начало трябва да подобрят комуникациите в екипа. Ако нямат опит да четат мисли, е по-добре да имат стабилен начин за комуникация. Добре е да се наемат повече хора, но нямаше да се случи. Колежа трябваше да е малък и чевръст. Сигурно можеха да се справят, но имаше моменти, когато повече хора могат да решат повече проблеми. Обаче това нямаше да се случи.
Самолетът на Кларк кацна меко на международното летище в Балтимор. След пет минути спряха на портал D-З и Кларк излезе бързо. Отиде до тоалетната и се отправи надолу по коридора, с надеждата, че някой ще го чака. Оказа се, че го чака Джак, който му махна.
— Знам как изглеждаш — сопна се Кларк. — Не е нужно другите да знаят, че ме познаваш.
— Ама аз…
— Знам. Никога не спирай да си агент на терен, докато не седнеш вкъщи с първата бира в ръка, хлапе. Не забравяй това.
— Ясно. Какво научи?
— Отиде до Вегас и сега вероятно е там. Но научих, че нямаме достатъчно хора, за да вършим важни неща в Колежа — заключи ядосано Кларк.
— Да, ама не можем да си вършим работата под надзора на правителството, нали?
— Прав си, обаче има и предимства да си част от по-голяма организация.
— Е, да. Ние сме нещо като паразити в държавата според мен.
— Май е така. Опитахте ли да проследите нашата птица?
Джак поклати глава.
— Не.
— Обзалагам се, че ще лети още — с едно или две прекачвания, но не можем да разберем.
— Защо?
— За сложност. Трябва да направиш всичко възможно най-трудно за противника си. Това е основен принцип в живота.
Пред летище „Маккарън“ Хади казваше същото на Тарик, който отговори:
— Това сме го обсъждали много. Няма никаква опасност. Комуникациите ни са възможно най-сигурни и никой не ги е пробил, иначе нямаше да сме тук, нали така?
— Ами Уда бен Сали и останалите? — настоя Хади.