— Той умря от сърдечен удар. Прегледахме официалния доклад от аутопсията.
— А другите?
— Хора умират всеки ден от сърце, дори избраниците на Аллах — изтъкна Тарик.
— Сигурно евреите са го убили, но лекарите в Рим са казали, че е умрял от сърдечен удар.
— Възможно е да има начин — вероятно лекарство, което да предизвика такъв ефект.
— Възможно е.
Тарик зави наляво и се насочи към града.
— Но в случая не трябва да се тревожим за израелците.
— Сигурно е така — съгласи се Хади. Чувстваше се твърде уморен от дългото пътуване, за да води сериозни спорове. Твърде много време във въздуха, твърде много вино и твърде малко сън не му позволяваха да събере интелектуална енергия.
— Колата ти чиста ли е?
— Мием я през три дни. Тогава я претърсваме за всякакви подслушвателни устройства.
— Как е той?
— Ще видиш сам след няколко минути. Здрав е и доста добре физически. Но трудно ще го познаеш. Швейцарските хирурзи направиха чудеса. Ако иска, би могъл да се разхожда из улиците тук, без да се бои, че ще го познаят.
Хади се възползва от възможността да погледне навън от колата.
— Защо тук? — запита уморено той.
— Никой не си признава, че живее тук, освен крадците, които притежават хотелите и казината. Градът е крещящо корумпиран, както Бейрут навремето, или поне така ми казваше баща ми. Много хазарт, но негово височество не играе с пари.
— Да, играе с живота си. Така е по-опасно, но всички умират, нали?
— Местните неверници се преструват, че не се боят от смъртта. Странно колко много християнски черкви има тук. Хората обичат да се женят в този град — не го разбирам, но е така. Емира избра града заради анонимността. Според мен постъпи разумно. Тук идват толкова много хора, за да играят хазарт и да съгрешават срещу Аллах. Достатъчно престъпност има и полицията е доста заета.
Тарик зави надясно за последната отсечка към дома на Емира и се замисли. Този дом беше далеч по-комфортен от пещерите в Западен Пакистан, което доставяше огромно удоволствие не само на Тарик, но и на останалите, слава на Аллах. Той забави и включи левия мигач. С колегите си спазваха всички закони на Америка, за които знаеха.
— Това ли е?
— Да — потвърди Тарик.
Изборът се хареса на Хади. Емира можеше да избере и по-добре защитено жилище, но то щеше да привлече интереса на съседите, а и нямаше да свърши работа в тези времена на хеликоптери и самолети с бомби. При захода към Лас Вегас пилотът обърна внимание на пътниците към голямата база на ВВС северно от града. Още един умен ход от страна на приятеля му, да се засели близо до голяма военна база — на пръв поглед лоша идея, но брилянтна точно заради това. Хади си помисли с възхищение, че Емира не просто е пожелал да живее в неверния Запад, а да го направи блестящо. Колко ли време го е планирал? Как ли го е уредил? Е, точно затова той стана водач на организацията — заради способността си да вижда онова, което другите не виждаха. Заслужи си място в света и то му даваше възможност и право да постъпва както си пожелае с другите мъже… и с жените, според мъжа зад волана. Всички мъже имат своите потребности и слабости. Но тази не беше особено вредна. И Хади беше участвал в някои от радостите на Рим. И то достатъчно често, че да изпитва вина. Значи и приятелят му го прави. Е, това не го изненада.
Колата спря в гаража. Хади забеляза, че едното място е празно. И друг слуга ли има? Излезе от колата, взе си багажа и тръгна към вратата.
— Хади! — избумтя гласът от вратата за къщата. Големите гаражни врати вече се спускаха.
— Ефенди! — викна Хади в отговор. Двамата се прегърнаха и се целунаха по обичая.
— Как летя?
— И четирите полета минаха добре, но се изморих.
Хади огледа лицето на Емира. Гласът го правеше по-узнаваем. Но лицето — не. Саиф Рахман Ясин изглеждаше различен. Носът, косата, дори и очите, или може би не. Може би само изражението им е различно. Определено Емира се радваше да види приятеля си от детството и радостта в тях го правеше много по-различен от онова, което показваха по телевизията и във вестниците.
— Ти си добре, приятелю — каза Хади.
— Тук водя спокоен и комфортен живот — обясни Емира с изненадваща усмивка. — Слава на Аллах, но ни предстои да изкачваме планини. Щастливо се живее под носовете им, както се казва.
— Когато научих за това, реших, че си полудял, но сега разбирам мъдростта ти.
— Благодаря ти — отговори Емира и го придърпа да влезе. — Решил си да пътуваш като евреин, нали? Това е добре. Тук ги има много.
— Този град толкова корумпиран ли е, както говорят?