И за миг не помисли, че генераторът може да се използва, за да избие хиляди.
Всичко свърши за четири часа — много по-малко от предположението на Фред. Можеха да се справят и по-бързо, ако просто бяха разрушили навеса от гофрирана ламарина, но очевидно не искаха така. Фарът щеше да си изглежда напълно наред през деня (на ярко слънце не може да се познае лесно дали свети), а нощем идваха съвсем малко кораби, за да забележат. Пък и да забележат, в Русия толкова много неща не работят както трябва, че още едно едва ли ще се появи по първите страници на вестниците. Две чаши кафе и пет цигари по-късно, камионът изрева и тръгна надолу по застлания с чакъл път към корабчето. Едва когато зави, за да се качи на борда на заден ход, Виталий забеляза нещо да виси от крана — дълго около метър, почти правоъгълно, но със закръглени ръбове, което предполагаше цилиндър с размерите на варел за нафта. Това ли е акумулаторът на фара? Чудеше се как ли изглеждат тези акумулатори и как работят. Ужасно голям изглеждаше като за такава малка крушка. Е, какво пък, типично по съветски, разбира се: голямо, неудобно, но върши работа.
Един от групата вървеше заднешком зад камиона, за да го насочва, и три часа по-късно, когато дойде приливът, щеше да настъпи моментът да вдигат рампата и да тръгват. Човекът в кабината на камиона задейства лостовете на крана, за да свали акумулатора на палубата. Колегите му не го вързаха на мястото му. Не бяха моряци, но пък имаха много евра.
Виталий включи двигателите на заден ход и излезе в по-дълбоки води, след което завъртя руля, за да се насочат обратно на северозапад към Карския проток. Е, заслужи си своите две хиляди и нещо евро. Вероятно щеше да изгори нафта за хиляда евро, всъщност за по-малко, но групата не знаеше това, а останалото отиваше за амортизация на десантното корабче Т-4 и, разбира се, за неговото собствено ценно време. Значи задачата е изпълнена наполовина. Като стигнат в пристанището, ще ги разтовари и ще ги остави да идат където искат. Той дори не се питаше къде точно отиват. Това не го засягаше. Провери хронометъра. Оставаха точно четиринадесет часа. Значи няма да стигне до пристанището преди края на деня и ще си платят за още един ден, за което той нямаше нищо против.
Без да знаят, че на триста мили от тях се изпълнява друга мисия, която допълва тяхната, Аднан и хората му се готвеха да изоставят относителния комфорт на корабчето. Капитанът Саличев маневрираше със своя „Халматик“ към едно скалисто заливче в западната част на острова. Аднан стоеше на задната палуба и гледаше как покритите със сняг брегове на залива се събират, докато разстоянието между тях стана не повече от километър. Мъглата се сгъсти още повече и Аднан виждаше само призрачни скали и ерозиралите в сипеи брегове.
Дизеловият двигател на корабчето тракаше тихо, а в рубката Саличев си подсвиркваше. Аднан приближи вратата и влезе.
— Колко далече е селището…
— Белуша губа — завърши вместо него Саличев. — Не е далече. Нагоре по брега на сто, сто и петдесет километра. Не се тревожи. Патрулите не влизат в заливчетата, а плават около бреговата линия. При подходящ вятър дори можеш да ги чуеш, но радарите им се объркват толкова близо до земята. Няма да ни видят, освен ако не се блъснат в нас.
— В този район имало ли е експлозии?
— Да, но през шестдесета и шестдесет и първа година. Малки. Не повече от петнадесет килотона. Бебета, нищо сериозно. Но нагоре по брега, на триста километра от Белуша губа, е Митюшев. Там са правели големите детонации. Дузини, все над сто килотона, а и няколко мегатонни бомби. Ако се интересуваш как изглежда луната, трябва да идеш точно там.
— Ти бил ли си?
— Да, но във водата. Няма достатъчно пари на света, заради които да вляза в тези заливи и канали. Не, там, където отиваме, е рай в сравнение с Митюшев.
— Чудно ще е, ако изобщо там има живот.
— Всичко е относително. Чувал ли си за пак мозък?
— Не.
— В превод трябва да е „мозъчен рак“. Казват, че е висок около метър, с черупка, която е разцепена отдолу и нервната му система е открита, направо виси през пролуката.
— Шегуваш се.
Саличев сви рамене
— Не. Аз не съм виждал такъв рак, но мой приятел се кълне, че е виждал.
Аднан махна пренебрежително с ръка.