— Никой не е толкова силен — възрази Ваня и избухна в смях.
— Може пък да искат да си направят собствен фар там, където живеят, и акумулаторите да са много скъпи.
— Колко ли струва, а?
— Нищо, ако имаш подходящ камион — отбеляза Виталий. — Даже по него няма предупредителни надписи. Или поне такива, дето забраняват да го вземаш.
— Не бих искал това да ми е под възглавницата. То е атомен генератор.
— Така ли?
Виталий не знаеше как работи генераторът.
— Да. На дясната му страна има символ с троен триъгълник. Няма да се доближавам до тази проклетия — обяви Ваня.
— Хъм — изсумтя Виталий, загледан в картата.
Групата пътници трябва да знаеше какво има в акумулатора, но седяха достатъчно близо до него. В такъв случай колко ли е опасен? Но реши да не се приближава прекалено много. Човек не можеше да види или усети какво прави радиацията. Това я правеше така плашеща. Е, ако искат да си играят с този акумулатор, тяхна си работа. Спомни си една стара шега от съветските ВМС: Как ще познаеш моряка от Северния флот? По това, че свети в тъмното. И наистина чувал беше всякакви истории за хората, изпратени да служат на атомните подводници. Мизерна работа, а и както установи екипажът на „Курск“, подводниците си оставаха опасни. Запита се какъв ли човек трябва да си, че да отплаваш на кораб, който е направен да потъва. А и двигателят му е от онези, които излъчват невидима отрова. Малко неща можеха да накарат Виталий да трепери, но от тази мисъл го втресе. Дизеловият двигател може и да не е чак толкова мощен, но поне не те убива просто защото си минал покрай него. Е, разстоянието от петнадесет метра от акумулатора трябва да е достатъчно. Групата пътници се намираше само на пет метра от него, но, изглежда, се чувстваха достатъчно комфортно.
— Какво мислиш, Ваня? — запита той.
— За акумулатора ли? Няма да се тревожа. Или поне не много.
Ваня спеше назад от рубката, под палубата. Нямаше образование, но разбираше достатъчно от машини и от индивидуалните им особености.
Виталий се вгледа в металната преграда пред руля. Стоманена, дебела седем или осем милиметра. Достатъчно да спре куршум. Със сигурност ще спре и радиацията. Всъщност не можеше да се тревожи за всичко.
Малко след залез-слънце пристигнаха в пристанището, където вече никой не работеше. На кея за големи кораби имаше наполовина натоварен контейнеровоз с материали за нефтените находища на изток оттук и докерите се прибираха пешком към домовете си в очакване да завършат товаренето на следващия ден, а баровете с изглед към брега почистваха масите си за обичайния вечерен наплив. Общо взето, нормална сънена вечер в нормално сънено пристанище. Виталий приближи корабчето леко до пристана с рампата за товарене на камиони и ремаркета върху съдове като неговия. Пристанът изглеждаше пуст, защото несъмнено началникът на пристанището сега отиваше към някой от баровете за течна вечеря.
— Дните стават по-къси, капитане — отбеляза Ваня, който стоеше вляво от руля. След няколко седмици слънцето почти нямаше да се вижда и щеше да настъпи периодът на зимно обслужване, защото тогава никой не наемаше корабчето. Дори полярните мечки щяха да търсят бърлоги, в които да преспят през жестоката зима, а и хората правеха почти същото, като си помагаха с водка. И през цялата зима един фар щеше да бъде тъмен, не че това имаше особено значение.
— Значи ще спим повече, а, Ваня?
Помощникът си каза, че това винаги е добър начин човек да си прекара времето.
Групата пътници все още се намираше на палубата, до камиона. Виталий забеляза, че не са особено развълнувани от връщането си на пристанището. Делови хора се оказаха, а той нямаше нищо против. Половината хонорар се намираше в джоба му, където съвсем скоро щеше да се присъедини и останалата част от парите, и може би щеше да си купи спътниковия навигатор, ако се договори за добра цена. Юрий Иванов трябва да има доста такива играчки в магазинчето си и за бутилка „Старка“ сигурно щеше да си уреди изгодна сделка в тази предимно бартерна местна икономика.
— Стой при двигателите, Ваня.
— Както кажеш, другарю капитан — отвърна помощникът и тръгна към машинното отделение под палубата.
Виталий реши просто да качи корабчето на брега. Бетонната рампа беше покрита с пясък и пръст — материал, за какъвто е направено корабчето. Внимателно се нагласи и тръгна напред със скорост от три-четири възела — точно колкото трябва. Стъмваше се, но не чак толкова бързо.
— Бъди готов — каза той по разговорната уредба.
— Готов съм — отговори веднага Ваня. С лявата си ръка Виталий хвана лоста за газта, но не го премести. Реши, че трябва да измине леко оставащите тридесет метра. Двадесет метра. С периферното си зрение забеляза само една празна рибарска лодка отстрани и никакви хора. Почти стигна… готово.