Дъното изскърца по бетонната рампа ужасно, със звук, от който човек го заболяват зъбите, но спря почти веднага и Виталий върна двигателите в позиция нула/празен ход. С това пътуването приключи.
— Приключих с двигателите, Ваня.
— Да, другарю капитан. Спирам ги.
Ръмженето на двигателите спря.
Виталий дръпна лоста за освобождаване на рампата, която се спусна бавно върху бетона. След това отиде на палубата. Хората от групата се приближиха към него.
Благодаря, капитане — каза усмихнатият им водач. Говореше английски със силен акцент, който Виталий не забелязваше.
— Всичко ли е наред?
— Да — отговори чужденецът. С един от приятелите си казаха нещо на друг език, но Виталий не го разбра. Не беше английски или руски. Трудно е да се разпознае език, от който, както се казва, капитанът и бъкел не разбираше. Един от групата се качи в камиона и включи двигателя, след това го изкара на заден на брега, а товарът му висеше от крана на каросерията. В отслабващата светлина предупредителният етикет с три триъгълника се виждаше необичайно ярко — вероятно така трябваше. Миг след това на дока се появи друг камион и бившата армейска газка го доближи на заден ход. Друг от групата раздвижи лостовете за управление на крана, като вдигна и после спусна товара в каросерията на втория камион. Хората от групата се оказаха доста ефективни. Виталий реши, че са се обадили по мобилен телефон да ги чакат.
— Ето парите — каза водачът и подаде един плик.
Виталий го взе, отвори го и преброи банкнотите. Две хиляди евро — нелоша заплата за достатъчно проста задача. И достатъчно да си купи системата за навигация, както и малко „Старка“, а и да даде стотачка на Ваня, разбира се.
— Благодаря — отговори учтиво Виталий и му стисна ръката. — Ако пак ви потрябвам, знаете къде съм.
— Може ли да дойда утре към десет сутринта?
— Тук ще бъдем — обеща Виталий. Трябваше да се захващат с боядисването на рубката, и утрешният ден ставаше за делта не по-зле от всеки друг.
— Значи ще се видим — обеща водачът. След това се ръкуваха и той слезе на брега.
Там поведе разговор със свой човек на родния си език.
— Утре в десет — каза той на най-старшия си заместник.
— А ако пристанището е заето?
— Ще свършим работа вътре — обясни той.
— Кога ни е срещата със самолета?
— Утре по обед.
— Отлично.
Дойдоха точно преди десет сутринта. Надяваше се, че носят остатъка от парите. Този път караха друга кола. Японска. Тези коли превземаха Русия. Твърде много от сънародниците му все още не харесваха германските машини — нагласа, която имаха не толкова по исторически причини, а по-скоро от филмите за войната, които руската филмова индустрия пускаше като пакети с цигари.
Мъжът, с шуба, достатъчно свободна да побере пуловер, се приближи до корабчето с усмивка. Да, може би му носеше премия. Обикновено хората се усмихваха, преди да предадат пари.
— Добро утро, капитане — извика той, като влезе в рубката. Огледа се. На пристана не се виждаха хора, освен при големия кораб на половин километър, на който товареха контейнери.
— Къде е колегата ти?
— Отдолу, чопли по двигателите.
— Друг няма ли? — запита мъжът изненадан.
— Не, сами поддържаме корабчето си — отговори Виталий и посегна за чаша чай. Не успя. Деветмилиметровият куршум премина през гърба му без предупреждение и влезе в сърцето му, преди да излезе от гърдите и през палтото. Падна на металната палуба, без да разбира какво точно е станало, преди да загуби съзнание за последен път.
Водачът на бившата група пътници слезе по стълбата, за да иде в машинното отделение, където Ваня работеше по колекторния тръбопровод на десния двигател. Почти не вдигаше поглед от инструментите си и не видя как пистолетът се вдигна и гръмна. Този път изстрелите бяха два — право в гърдите, от три метра, когато се убеди, че целта е мъртва, Муса прибра пистолета в джоба си и се върна на палубата. Тялото на Виталий лежеше по лице на палубата. Муса провери пулса на сънната артерия, но такъв нямаше и приключил мисията си, той излезе от рубката и се спусна по стълбата, после спря, обърна се и махна с ръка към тялото зад себе си, в случай че някой го види, а сетне пое надолу по рампата към наетата кола. Той имаше карта, по която щеше да се води до местното летище, и съвсем скоро престоят му в тази страна на безбожници щеше да приключи.