56
СТАНАХА МАЛКО след шест на следващия ден, за да си съберат оборудването на палубата, докато сивокосият Саличев сърбаше кафето си и ги наблюдаваше. Нямаше го вятъра от предишния ден и морето беше спокойно, като единственият шум идваше от лекото плискане на вълните в камъните на половин километър от тях. Но небето остана непроменено, със същия оловен цвят, още откакто пристигнаха в Русия.
Когато събраха всичко, Аднан отново провери цялото оборудване по списъка, който помнеше, а после нареди всичко да се опакова в четири големи раници със самари. След това дойде ред на двата напомпани сала. Черни на цвят, те изглеждаха сякаш от древността, но пък монтираните на кърмата двигатели работеха добре, саловете нямаха кръпки и не издишаха — Аднан беше проверил всичко това още когато ги купи. След като саловете стигнаха пълното си налягане, мъжете започнаха да поставят палубните дъски в съответните отвори.
— Чакайте, чакайте — каза Саличев. — Така не е правилно.
Той се приближи и свали едната дъска, след това я обърна.
— Ето така, виждаш ли?
— Благодаря — каза Аднан. — Така по-различно ли е?
— Зависи дали искаш да живееш или не — отговори капитанът. — Както слагахте дъските, дъното щеше да се сгъне като мида. И щяхте да се озовете във водата, преди да разберете какво става.
— Аха.
След пет минути саловете бяха напълно сглобени. Хората ги спуснаха през борда, а после ги завързаха за кнехтовете на кърмата на корабчето. След това дойде ред на двигателите, торбите с оборудването и накрая хората. Аднан се прехвърли през фалшборда последен.
— Ще се върнем, преди да се стъмни — каза той на Саличев.
— А ако закъснеете?
— Няма да закъснеем.
Саличев сви рамене.
— Гледайте да не ви свари нощта тук, освен ако в тези торби няма арктическо облекло.
— Няма да закъснеем — повтори Аднан. — Ти гледай да си тук.
— За това ми плащате.
Ако ги нямаше малките айсберги и почти потопените под водата плочи лед, пътуването до брега щеше да отнеме десет минути, но минаха почти четиридесет, преди носът на водещия сал да опре със стържене чакълестия плаж. Хората издърпаха саловете по-високо и разтовариха раниците. Аднан помагаше на всеки да си сложи раницата, а после метна на рамо и своята.
— Негостоприемно — каза един от мъжете, като се оглеждаше.
Освен редицата гладки кафяви скали четири километра на изток земята беше равна, покрита с камъни, туфи кафява трева и тънка кора сняг, която скърцаше под обувките им.
— Какво ще правим със саловете? — запита друг.
— Ще ги теглим — отговори Аднан. — Камъните са достатъчно гладки.
— Далече ли е?
— Шест километра — отвърна Аднан. — Да тръгваме.
Групата потегли, като следваше линията на брега на север и на изток и гледаха заливът да е от лявата им страна, докато той се стесни до сто метра и зави около носа, където тръгваше успоредно на скалите, които видяха от плажа, на който акостираха. Отблизо Аднан забеляза, че скалите са всъщност хълмове с остри наклони и набраздени от хилядолетия снеготопене и вятър. След още два километра ходене каналът изведнъж се разшири и се превърна във втори залив, този път във формата на груб овал с площ сто квадратни километра.
Аднан забеляза, че корабите са закотвени без особен ред, като някои стояха наклонени към съседите си, други под ъгъл един спрямо друг, а трети биваха премествани от влекачи, за да направят място на новодошлите. Всички кораби бяха търговски, предимно за сухи товари, както и плаващи бази и ремонтни съдове, които варираха от 30 до 200 метра на дължина, а старите им трюмове на места имаха шупли от ръжда.
— Колко са? — запита един от мъжете.
— Около осемнадесет — отговори Аднан.
Груба оценка, разбира се, от собствена информация, но вероятно не се различаваше много от това, което знаеше руското правителство. Този залив се беше превърнал в неофициално гробище през осемдесетте години, когато надпреварата във въоръжаването със Запада започна да тежи на съветската икономика и все повече неща се орязваха в полза на военните. Оказваше се по-евтино да свалиш оборудването и да изоставиш кораба, отколкото да го нарежеш за скрап. Всъщност тук се намираше само едно от дузината корабни гробища в Баренцово и Карско море, повечето пълни със съдове, които просто бяха записани в някой документ като „закотвени за демонтаж“. Аднан не знаеше откъде шефовете му знаят за тези гробища, нито пък подробностите на онова, което не след дългo щяха да нарекат най-скъпо струващата административна грешка в историята.