Всички кимнаха.
— Как изглежда този съд?
— Като варел за нафта, но наполовина висок. Ако Аллах пожелае, варелът все още ще стои закрепен към стената на отсека за съхраняване на ядрените материали.
Аднан си помисли, че би било по-добре Аллах да е затворил и заключил тази врата. В противен случай нямаше да намерят онова, за което бяха дошли, преди радиацията да ги убие.
— Други въпроси — запита той.
Нямаше въпроси.
Аднан се обърна към вратата и натисна дръжката — защитена от соления въздух, тя се завъртя леко. Бутна леко вратата, докато отворът стане достатъчно широк за него, но продължи да стиска дръжката, за да не й позволи да се затвори зад тях. Направи внимателно крачка напред по мостчето и бавно премести тежестта си върху единия крак, за да се убеди, че конструкцията е достатъчно здрава. Направи нова крачка, зави наляво и пристъпи още две. Погледна през рамо и кимна. Човекът след него влезе.
Като за товарно помещение това се оказа малко, с площ около 30 квадратни метра и дълго 6 метра. Мостчето, на което стояха, преминаваше край една преграда и свършваше със стълба. След като всички влязоха през вратата, Аднан тръгна напред. По средата на мостчето спря и пристъпи към парапета, като внимаваше да не го докосне. Светна с фенерчето нагоре към товарния люк с размери шест на шест метра — покрай ръбовете на капака преминаваше сива светлина. Той знаеше, че морската вода е проникнала оттам. Товарният люк се извъртял при накланянето надясно и уплътнението се скъсало. Аднан насочи фенерчето надолу. Както се опасяваше, палубата се оказа залята с кал от морска вода, радиоактивен прах и парчета отработени горивни пръти, някои от които плаваха по повърхността. Някъде долу се намираха облицованите с антирадиационно покритие „саркофази“. Запита се капаците на колко от тях са се отворили при инцидента? И колко пръти оставаха закрепени на местата си в саркофазите?
Продължиха напред към стълбата.
— Това ли е? — запита един от мъжете, като насочи фенерчето надолу по стълбата.
В долния й край, на два метра встрани през залятата палуба, се намираше врата като в банков трезор, затворена с осем лоста, по три от двете страни и по един отгоре и отдолу. На лявата страна на касата, на височината на кръста, се намираше заключващ механизъм с катинар.
— Слава на Аллах — промърмори Аднан.
57
МЕЖДУНАРОДНОТО ЛЕТИЩЕ край Архангелск обслужваше предимно вътрешни полети, и то съвсем малко, освен през лятото. Повечето хора вземаха влака на юг, който струваше по-евтино и местните граждани можеха да си го позволят. „Аерофлот“ все още не успяваше да се отърси от репутацията си на авиокомпания, с която полетите не са достатъчно безопасни. Но имаше един много по-активен терминал — този за товарните самолети, от които товареха предимно риба за бърз превоз до различни чуждестранни ресторанти. И така пакетът премина през предния товарен люк на 40-годишния самолет DC-8 на „Асин Еър Фрейт“. Той щеше да лети до Стокхолм, а оттам с нов екипаж на юг, до Атина, преди да замине за международното летище „Дубай“ в Обединените арабски емирства.
— Какво е това? — запита митничарят, загледан в наскоро боядисания корпус на „акумулатора“.
— Научно оборудване, рентгеново, нещо от тоя род — обясни колегата му.
Служителят прегледа документите, които се оказаха правилно попълнени, но всъщност се интересуваше само това. В кутията нямаше бомба. За тях се изискваха различни формуляри. Затова се подписа на дългата зелена линия и сложи печат, с което всичко приключи. За такива неща дори не трябваше да го подкупват. За боеприпаси — да, но тук очевидно нямаше никакво оръжие. Не поиска пари, а и не му предложиха. Това облекчи тях, а той остана безразличен. Един мотокар с бензинов двигател вдигна пакета — тежеше към седемстотин килограма — и го закара на платформата до товарния люк. Оттам натовариха пакета на ръка и го завързаха здраво за алуминиевия под.
Двамата пилоти извършваха предполетната подготовка на самолета, обикаляха го, оглеждаха за течове на гориво, за видими проблеми по корпуса и за всякакви нередности. Бизнесът с товарни превози по въздуха не се славеше с качеството на обслужване на машините и пилотите, чийто живот зависеше от това, се стараеха максимално да компенсират този тревожен факт. Гумата от външната страна на лявата основна стойка трябваше да се смени след десетина кацания. Иначе самолетът изглеждаше сякаш може да издържи следващите осем часа във въздуха. Върнаха се в салона за екипажите, за да опитат кафето (отвратително) и хляба (доста добър). Кутиите с обяд се намираха вече на борда, подредени от бордовия механик, който се суетеше около двигателите.