— Добре. Искаш ли нещо?
— Вино? — запита Муса.
Мустафа отиде в кухнята и извади кана с бяло рейнско вино. Муса отпи продължително, след което запали цигара. Доста дълъг ден беше прекарал, с две убийства, които по неразбираема за него причина го безпокояха. Във всеки случай сънят дойде бързо, след като довърши виното и Мустафа разгъна леглото. На следващия ден трябваше да замине за Париж, да чака известие, че пакетът е пристигнал в безопасност, и да го последва. Стигнеше ли в Дубай, можеше да си почине — инженерът, който трябваше да се занимава с пакета, се оказа надежден и компетентен човек и нямаше да се налага да го надзирава много. Но пък и какъв надзор можеше да предложи Муса? Онова, което трябваше да се направи с пакета, надхвърляше уменията му.
Керсен Касеке мислеше колко странно е името на този град. Мястото, където Наполеон претърпява окончателното си поражение от Уелингтън. Уместна метафора: нареден от Бога обрат за тиранина, държал голяма част от света под ботуша си. И все пак се изненада, че успя да си намери място тук, посред „житния пояс“, както се изненада изобщо от Америка. Тук хората изглеждаха достатъчно свестни и се отнасяха добре с него въпреки странното му име и силния акцент. Сигурен беше, че за това помогна и фактът, че се представя за християнин, за осиновено дете на лутерански мисионери, загинали преди две години от минохвъргачен огън при Кучинг. Макар и отблъскваща, идеята привидно да се отрече от исляма и от единствения истински пророк омекоти сърцата и на най-подозрителните жители на града, предимно обикновени работници или фермери. Не, не презираше хората, а по-скоро тяхното правителство, а макар и тъжно, от хилядолетия гражданите плащаха цената на неправилната и брутална политика. За хората тук всичко беше само въпрос на съдба. Съдбата и волята на Аллах. Освен това-нова, което ги очакваше, представляваше само частица от страданията на собствената му страна. Трагичната съдба на неговите родители мисионери може да беше и лъжа, но по същество си беше вярна. От десетилетия улиците в Загреб, Риека и Осиек, както и много други, се къпеха в кръвта и страданията на мюсюлмани, а Западът не помагаше по никакъв начин. Какво ли ще стане, питаше се Касеке, ако руси и синеоки християнчета загиват по улиците на Лондон или Лос Анджелис? Какво?
Съгласно указанията от електронната поща Касеке закара своя „Форд Рейнджър“ на автогарата в град Сикамор, между Трета улица и „Парк Авеню“. Паркира пред кръчмата на Дойл, след това измина обратно двете преки до автогарата и влезе в сградата. Ключът, който намери в пощенската си кутия преди седмица, пасна в шкаф 104. Намери в него дебел кашон, увит в кафява амбалажна хартия. Кашонът се оказа тежък, почти петнадесет килограма, опакован в здрава лепяща лента. На хартията нямаше надписи. Касеке извади кашона, постави го на пода между краката си, огледа се дали не го наблюдават и изтри ключа с ръкава на тениската си. Дали не се е докоснал и до друго нещо? Дали не е оставил отпечатъци върху нещо? Не, само върху ключа.
Касеке взе кашона и излезе навън, после се върна до пикапа. Сложи го на седалката отпред. Качи се от другата страна и запали двигателя, а после се замисли дали да не сложи кашона на пода. Ако стане катастрофа… Не, няма. Не е нужно. Знаеше какво има в него или поне имаше представа предвид обучението в лагера. Добре го обучиха да прави само едно нещо.
А в кашона имаше напълно безобидни неща. Засега.
58
ЗА ПЛАНОВЕТЕ на Емира и Революционния съвет съдеха по три неща: почти безполезни стари прехванати имейли, освен обявата за раждането, която, изглежда, накара всяка клетка на Съвета да пази радиомълчание, както и някои премествания на фигури върху шахматната дъска — Хади, куриер и ново лице в играта; а също и флашката, която Чавес неволно взе от един от терористите в посолството в Триполи. До момента информацията, че Революционният съвет използва стеганография, не им помагаше с нищо освен стотици гигабайта снимки от разни сайтове с дати отпреди осем години. Да намериш съобщение от пет килобайта в двеста хиляди пъти по-голяма снимка с формат JPEG не само отнемаше време, а и направо плашеше.
Петата и най-обещаваща улика се намери случайно — заради нечий пръст, задържал бутона на фотоапарата няколко секунди повече от предвиденото.
От двете дузини снимки, които Джак направи на Хади в Чикаго, три ставаха — показваха лицето на куриера в профил или в полупрофил с достатъчно добра светлина. Оказа се, че не лицето на Хади заинтересова Колежа, а дланите му. Джак знаеше, че в разузнаването невинаги е важно да намериш онова, което търсиш, а да видиш какво имаш пред себе си.