— Обяснете това — каза съветникът по националната сигурност Ан Рейнолдс.
Превод: „Представа нямам за какво, по дяволите, става дума.“ Също като Скот Килбърн, представителката на демократите от Мичиган беше крайно неподходяща, но демографски изгодната позиция и участието й в Комисията по разузнаването я предопредели за член на кабинета на Кийлти. Като изпълнителен директор на компания за социални контакти в интернет Рейнолдс имаше умения и способности, които смяташе, че лесно може да пренесе върху ролята на политик и законодател. Нетърс подозираше, че тя още не е схванала колко дълбоки води гази, което го плашеше до смърт. Съветничката по националната сигурност се надяваше, че костюмът по поръчка, строгите очила и говоренето с отмерени и бързи думи ще оправят нещата.
— Да кажем, че възнамерявам да счупя олимпийския рекорд по маратонско бягане. Това е намерението ми. Проблемът е, че и двата ми крака са счупени, а и не съм добре със сърцето. Това са ми възможностите. Последното обуславя първото.
Рейнолдс кимна мъдро.
Скот Килбърн каза:
— Господин президент, Техеран ще го нарече „учение“, но не можем да игнорираме очевидното: първо, към дъгата Илам се движи военна сила, а по права линия това е най-близкото място до Ирак. Към осемдесет мили. Второ, тъкмо започнахме нашия план за намаляване на силите ни в Ирак. В най-добрия случай изпращат предупреждение до сунитите да внимават. В най-лошия случай нещата са сериозни и онези планират нашествие.
— С каква цел?
Според Нетърс Кийлти зададе добър въпрос, но го направи без любопитство. Станеше ли дума за Ирак, президентът започваше да търси решения безмилостно. От първия ден даде да се разбере, че възнамерява да изтегли американските войски възможно най-бързо, като почти не обръщаше внимание на тактическата сигурност. Кийлти нямаше две критични съставки, необходими за добрия водач: гъвкавост и любопитство. Имаше тези две черти в изобилие в политическата област, но там ставаше дума за власт, а не за истински водачи.
— Пробват се да видят как ще реагираме — отговори Килбърн. — Колкото повече се бавим, толкова повече Техеран ще трябва да работи зад сцената с шиитските милиции. Ако нахлуването не ни накара да се върнем в страната, той ще наблюдава отблизо как ще протече нашето изтегляне.
— Не съм съгласен — каза адмирал Нетърс. — Няма да спечелят нищо, а само ще загубят, ако прекосят границата. Освен това са зле с техниката.
— Обяснете.
— Изкарват средства за противовъздушна отбрана само за форма. Но това не е пропуск. Знаят, че ако ги нападнем, ще дойдем първо от самолетоносачите в Персийския залив.
Съветникът по националната сигурност на Кийлти Ан Рейнолдс каза:
— Послание ли пращат?
— Госпожо Рейнолдс, и това е в категорията „намерения“, но ще ви кажа едно — въпреки всичките си недостатъци иранците не са слепи и вярват в съветския модел за водене на бой, който залага силно на мобилните системи за противовъздушна отбрана. Видяха какво направихме във войните в Персийския залив и не са го забравили. Човек не маха своята ПВО просто така.
— Ами въздушното прикритие? — запита Рейнолдс. — Изтребители?
— Там няма промени — отговори адмиралът. — Няма никакво раздвижване освен рутинните патрулни полети.
Президентът Кийлти се мръщеше. Нетърс помисли, че сигурно е видял муха в супата си. Обещал беше на страната си да изведе Съединените щати от Ирак и часовникът броеше минутите, но не тези на войските или на стратегическото благосъстояние на Америка, а на шансовете на Кийлти за втори мандат. Разбира се, Нетърс от самото начало имаше особено мнение за войната с Ирак, но го преодоля заради съвсем реалната възможност нещата да се объркат. На Съединените щати може и да не им харесваше, но бяха затънали до ушите в Близкия изток, и то повече, отколкото през цялата си история. Безболезненото оттегляне се оказа блян, който Кийлти пробута на разбираемо уморената от войни нация. Макар планът за изтегляне да не можеше да успее, той беше достатъчно премерен, за да позволи Ирак бавно, а не изведнъж да изпадне в хаос, а в такъв случай адмиралът се надяваше, че президентът ще има достатъчно здрав разум да се прегрупира и да послуша командирите на място.
Скот Килбърн се оказа прав за едно: случващото се на границата можеше да е предпремиера на обещания от Кийлти Ирак без американски войски. Никой не можеше да знае дали Иран ще вкара войските си, след като американските войници си заминат. Но ако го сторят, щяха да се оправдаят с разразилите се жестокости на сунитите над шиитите.