— Извинявай… Джон.
Кларк беше прекарал години, докато убеди Чавес, своя колега и зет, да се обръща към него на малко име, но дори и сега Динг се чувстваше неловко.
— Готов ли си, ако някой опита да отвлече самолета?
— Господин „Берета“ е на обичайното си място — отговори Динг. Те бяха сред шепата хора във Великобритания, които имаха право да носят огнестрелно оръжие, и се отнасяха достатъчно сериозно към тези привилегии.
— Как са Джони и Патси?
— Малкият се радва много, че ще си иде у дома. Имаме план какво ще правим, като се приберем.
— А, не. Утре ще се обадим в Ленгли от любезност. След ден-два може да ида с колата дотам, за да видя Джак.
— Искаш да видиш дали не оставя следи от стъпки по тавана? — запита Динг и се засмя.
— По-скоро драскотини от нокти, ако наистина го познавам.
— Май пенсионирането не е приятна работа — каза Чавес тихо. Тъстът му не обичаше тази тема. Времето летеше, колкото и да не му се иска на човек.
— Прайс как се справя?
— Еди ли? Опъва се на живота — така ли му викате вие, моряците?
— Добре го рече като за сухоземен.
— Ей, не казах сепия, а моряк.
— Ясно, Доминго. Извинете ме, полковник.
Чавес се засмя и рече:
— Да, ще ми липсваш.
— Как е Патси?
— По-добре след последната бременност. Изглежда страхотно. Чувства се страхотно, или поне така казва. Не е по оплакванията. Добро момиче е, Джон, но пък не ти казвам нищо ново, нали?
— Не, но винаги е приятно да го чуя.
— Е, нямам оплаквания.
А и да имаше, трябваше да подходи по въпроса много дипломатично. Но нямаше.
— Хеликоптерът чака, шефе — добави той.
— По дяволите — прошепна тъжно другият.
Сержант Айвър Роджърс стискаше багажа си в зеления военен камион, който трябваше да го откара до хеликоптерната площадка, и чакаше своя бригадир — това беше званието на Джон. Британците се отнасяха необичайно внимателно към званията и церемониалностите, а това се виждаше още по-добре от външен човек. Сержантът се надяваше изпращането му да мине тихо, но местните имаха други идеи. На хеликоптерната площадка чакаше строен, или както тук казваха, „изкаран парадно“, целият състав на групата — стрелците, разузнавачите и даже оръжейниците, — бойната група „Дъга“ разполагаше с тримата най-добри оръжейни майстори във Великобритания и всички носеха своите униформи. Имаше дори взвод от САС. С безизразни лица бойците вдигнаха оръжието си за почест с елегантно тройно движение, възприето в британската армия преди няколко века. Понякога традициите са красиво нещо.
— Дявол да го вземе — промърмори Кларк, като излезе от камиона. Доста се беше издигнал като за помощник-боцман от Военноморските сили и бе видял много странни неща по пътя си. Без да знае какво да прави, реши, че трябва да прегледа войските, така да се каже, и да се ръкува с всеки от тях по пътя към хеликоптера МН-60К.
Измина повече време от очакваното. Почти всеки получи благодарност с ръкостискането. Заслужаваха го. Кларк си спомни трета група за специални операции от един отминал живот. Онези бяха също толкова добри, колкото и да е трудно да го повярваш. Тогава той беше млад, горд и безсмъртен. Но не загина от безсмъртието си, за разлика от много други млади хора. Защо ли? Късмет може би. Нямаше друго обяснение. Научил се беше на предпазливост, най-вече във Виетнам. Гледал беше как по-малко късметлии от него умират от глупави и прости грешки — например от невнимание. Трябваше да се рискува, но човек трябваше първо да обмисли всичко и да поема само необходимите рискове. И те стигаха.
Алис Фургейт и Хелън Монтгомъри го прегърнаха. Те бяха отлични секретарки, а такива се намираха трудно. Кларк дори се изкушаваше да им намери работа в Съединените щати, но вероятно британците ги ценяха също колкото него и нямаше да се предадат без бой.
Дойде ред на Алистър Стенли, новият шеф, който стоеше накрая.
— Ще се грижа добре за тях, Джон — обеща той.
Стиснаха си ръце. Нямаше какво повече да си кажат.
— Обадиха ли ти се най-после за новото назначение?
— Очаквам да се обадят, когато дойде следващият чек.
Обикновено правителството се справяше добре с документите. С друго не, разбира се, но с бумащината си го биваше.
Тъй като не остана нищо повече за казване, Кларк отиде при хеликоптера. Динг, Патси, малкият Джони и Санди вече седяха със закачени колани. Джони обичаше летенето и му предстояха десет часа да се насити. Излетяха и завиха на югоизток към четвърти терминал на летище „Хийтроу“. Там се приземиха на специалната площадка, откъдето един миниван ги откара до самолета и така не се наложи да преминават през охраната. Самолетът беше „Боинг-777“ на „Бритиш Еъруейз“. Същият тип, с който долетяха преди четири години, но онзи имаше баски терористи на борда. Те сега си бяха в Испания, но никой не се интересуваше в кой затвор са и какви са условията там. Вероятно не е като в „Уолдорф Астория“.