— Джак, това е страхотно — отбеляза Брайън. — Нещо като наш собствен пътеводител.
— Доколко се променят данните? — запита Доминик.
— Малко. Има известно колебание по време на големите ислямски празници и около тях, но ако не стоиш повече от десет дни, няма да видиш нищо.
Гренджър се обади:
— Възможен ли е достъп до тази програма на терена?
— Гавин е хакнал няколко „Сони Вайо“ с осеминчови екрани и операционна система „Убунту“, и едно три…
— Говори на английски, Джак — прекъсна го Раундс.
— Малък лаптоп. В него ще бъдат всички данни. Ще можете да променяте и разглеждате информацията от РАЛО в ход. Когато приключим тук, ще ви обясним всичко.
Хендли се обади:
— Добре се справяш, Джак… и ти, Гавин. Останалите, имате ли въпроси?
Брайън и Доминик поклатиха глави.
— Добре. Желая ви безопасен път.
61
ДЖАК РАЙЪН-СТАРШИ ЗАВЪРЗА ВРАТОВРЪЗКАТА и се погледна в огледалото реши, че изглежда достатъчно добре. С късметлийския си костюм, бяла риза и червена вратовръзка. Подстригал се беше предишния ден и в косата му имаше достатъчно сиви косми, които показваха, че определено не е дете, но пък изглеждаше достатъчно млад за човек, който е прехвърлил петдесетте. Една пробна усмивка показа, че си е измил зъбите добре. Време е за игра.
Щяха да започнат след час пред двадесетина телевизионни камери и стотици репортери и коментатори, някои от които истински го харесваха. А не се налагаше. Работата им изискваше да съобщават фактите така, както ги виждат, справедливо и честно. Повечето, или поне някои от тях, щяха да го направят с Божията помощ. Но Райън трябваше да се изказва правилно, а не да повърне или падне пред камерите, колкото и забавно да би било това в по-късната програма на Джей Лено.
На вратата се почука. Райън отиде да я отвори. Нямаше нужда да е прекалено внимателен. Охраната му пазеше целия етаж като ядрена база на ВВС.
— Хей, Арни, Коли — каза той за поздрав.
Арни ван Дам го огледа.
— Е, господин президент, радвам се, че все още знаеш как да се обличаш.
— Друга вратовръзка нямаш ли? — запита Коли Уестън.
— Какво й е на червената? — запита в отговор Райън.
— Много бие на очи.
— Ти какво предпочиташ?
— Небесносиньото е по-добре.
— Коли, харесвам работата ти, но нека се обличам сам, а?
Коли Уестън изръмжа, но не каза нищо.
— Всичко готово ли е? — запита Арни.
— Вече е късно да бягам — отговори Райън. И имаше право. От този момент ставаше изпълнен с желание и амбиция кандидат. С кръв в очите и стомана в гръбнака.
Ван Дам каза:
— Сигурен ли си, че не мога да те уговоря да…
— Не.
Двамата с Арни и Коли бяха обсъждали Джорджтаун — да включат ли опита за убийство в речта за обявяване на кандидатурата му. Предсказуемо, двамата искаха да го включи, но Райън не щеше и да чуе. Този инцидент щеше да се спомене през кампанията, но не от него. Тогава нямаше да го премълчи.
— Как е аудиторията? — запита Райън, като приключи темата.
— Загрята — отговори Арни. — Денят е слаб откъм новини и ще се радват да те видят. Така ще имат пет минути материал за излъчване. Доста паста за зъби ще продадат покрай теб, Джак. Даже някои от тях те харесват.
— Така ли? Откога? — запита Райън.
— Те не са врагът. Те са пресата. Те са неутрални наблюдатели. Трябва да се срещаш с тях, да разговаряш неофициално. Да пиете по бира. Да ги допуснеш до себе си. Ти лесно се харесваш на другите. Остави това да работи в твоя полза.
— Ще си помисля. Кафе?
— Добре ли го правят тук?
— Аз не се оплаквам — каза Джак.
Отиде до подноса, който му донесоха в хотелската стая, и седна, за да си налее нова чаша. Третата досега. Толкова можеше да си позволи, за да не се разскача от кофеина. В Белия дом президентът пиеше кафе „Блу Маунтин“ от бившата британска колония Ямайка и всички го смятаха за най-доброто в света. Наистина го биваше. Джак реши, че сигурно е така заради боксита в зърната.
Райън отново се замисли над централния въпрос: ако победи, как ще върне страната в правилния път? Управлението на такава комплексна страна като Съединените американски щати е невъзможно. Твърде много интереси, всеки от тях жизненоважен за някого, който непременно излиза по телевизията или във вестниците, за да е сигурен, че неговите възгледи получават достатъчно внимание, като се предпочиташе шумната разгласа. Президентът може и да не слуша за какво става дума. Той си има персонал, който изпраща на бюрото му само важните неща. Но така той се превръщаше в заложник на служителите си и дори един свестен човек може да се подведе от хората, избрани за дадената работа, а точно тези хора се избираха от по-висши служители, които се мислеха за важни, сякаш бюрото в западното крило на Белия дом е личен подарък от Бога. Такива хора можеха да оформят идеите на своя президент, като избират какво да му се покаже, и го правеха. Райън се зачуди защо му е да се бори за още няколко години от същото. Какъв шибан идиот.