И така, благодаря, че дойдохте. Моята кампания започва тук и сега. Ще бъде дълга и вероятно трудна, със сигурност по-трудна от първата. Но вече съм в състезанието и ще видим какво ще решат американците през ноември. Отново благодаря, че дойдохте.
Райън слезе от катедрата и пое дълбоко дъх. Имаше нужда от глътка вода. Получи я от чашата на катедрата. Погледна към Арни и Коли и двамата отговориха с вдигнати палци. Е, това свърши. Състезанието започна и Бог да му е на помощ.
— Мамка му! — изръмжа Едуард Кийлти към телевизора. — Проклетият добродушко се спуснал да спасява затруднената нация! Но най-лошото е, че милиони овце му вярват на простотиите.
Макмълън и хората му знаеха за предстоящото заявление на Райън и бяха подготвили Кийлти за него, но определено без успех. Кийлти реагира гневно, но и както се досещаше Макмълън, с истинска тревога. Повечето от американците все още не можеха да приемат Кийлти най-вече заради начина, по който се бяха развили изборите. Изразът „победа поради отказ“ даваше материал в политическите шоупрограми цели месеци след избирането на Кийлти и въпреки че статистиката не можеше да предаде настроенията, Макмълън подозираше, че повечето хора смятат, че изборите са минали без един съществен елемент — продължителна и трудна битка между двама кандидати, които разголват душата си пред избирателите. Кийлти почти беше постъпил така, но противникът му нямаше тази възможност.
— Откъде, по дяволите, е научил за рейнджъра? — запита Кийлти. — Искам да знам.
— Невъзможно е да разберем, сър.
— Не ми пробутвай тези лайна, Уес! Разбери.
— Да, сър. Ще трябва да спрем следствието.
— На войника ли? Да, знам, по дяволите. Пусни го в петъчните новини. Отърви се от този случай. Какво знаем за противника?
— Все още работим. Няма какво да захапем — проблемът е Ленгли. Много от нещата, които Райън е правил там, все още са секретни.
— Накарай Килбърн…
— Ще изтече информация. Ако пресата научи, че се ровим в миналото на Райън в ЦРУ, ще се обърне срещу нас. Ще трябва да търсим други начини.
— Правете каквото трябва. Оня хуеглавец иска пак да е президент, добре, но аз искам това да е болезнено.
— Посрани Боже! — възкликна Сам Дрискол от болничното си легло. — Ето лице от миналото. Какво правиш тук, по дяволите?
Джон Кларк се усмихна.
— Чух, че си прецакал рамото си при игра на федербал.
— Де да беше така. Сядай.
— Идвам и нося подаръци — каза Кларк, след което сложи куфарчето си на леглото и го отвори. В него имаше две бутилки бира „Сам Адамс“. Подаде едната на Дрискол и отвори своята.
Дрискол отпи и въздъхна.
— Как разбра? За бирата, искам да кажа.
— Спомних си, че говореше за нея след Сомалия.
— Добра памет имаш. Виждам и че си посивял още.
— Я виж ти кой го казва.
Дрискол отпи продължително.
— Е, каква е истинската причина да дойдеш?
— Най-вече да се обадя, но чух за ония лайнарщини с прокурора. Какво става?
— Не знам. Говориха с мен три пъти. Адвокатът ми смята, че някой хуеглавец зад някое бюро мисли в какво да ме обвини. Шибана история, Джон.
— Така е. Завират ти го, ако свършиш работата, завират ти го и ако се провалиш. А какво казват докторите за рамото?
— Трябва още една операция. Камъкът не е уцелил големите кръвоносни съдове, но е одрал сухожилията и тъканите. Май ще ми трябват три месеца за възстановяване, а после още три за рехабилитация. Докторите са доста уверени, но не мисля, че вече ще мога да вися като маймуна на клона.
— А ще можеш ли да мъкнеш раница?
— Вероятно и това няма да мога. Докторът, който ме ряза, предполага, че няма да мога да вдигам лакът над ухото си.
— Съжалявам, Сам.
— Да, и аз. Ще ми липсва това. Ще ми липсват момчетата.
— Имаш двайсет години, нали?
— И повече, но с това разследване… кой знае?