— Отвън няма никой — докладва Кларк, като затвори предната врата. — Динг, провери хладилника. Виж дали кучето няма да се успокои от малко храна.
— Добре.
Кларк отиде до Джак.
— Кървиш.
— А?
Кларк посочи дясното му рамо. Ризата беше потъмняла от кръв.
— Събличай се.
Джак го послуша. На ключицата, в основата на врата си, имаше петсантиметров разрез. По гърдите му течеше кръв.
— Ха — промърмори Джак. — Не съм разбрал. Усетих нещо да ме удря по рамото, но не съм разбрал.
— Два-три сантиметра по-нагоре и щеше да си готов, Джак. Натисни раната с палец. Динг, виж дали Синага няма моментно лепило.
От кухнята се чу тракане на чекмеджета, след което Чавес влезе и подхвърли една тубичка на Кларк, който я подаде на Джак.
— Сложи малко на раната.
— Шегуваш се.
— Не. По-добре е от шиенето. Хайде.
Джак опита, но ръцете му трепереха. Погледна ги и каза:
— Съжалявам.
— Това е от адреналина — обясни Чавес и взе тубичката. — Спокойно.
— Онзи наистина ли е мъртъв? — запита Джак.
Кларк кимна.
— Мамка му. Трябваше ни жив.
— Той избра така, Джак, а не ти. Ако искаш, чувствай се зле. Нормално е. Но не забравяй, че опитваше да ти пререже гърлото.
— Да, май е така. Не знам.
Чавес каза:
— Не му мисли много. Ти си жив, той е мъртъв. Или предпочиташ обратното?
— Не, по дяволите.
— Тогава го пиши победа и карай напред.
Чавес сложи капачката на лепилото и стана.
— Просто така ли? Карай напред?
— Сигурно ще ти трябва малко време да премислиш — отвърна Кларк, — но ако не можеш, ще трябва да си седиш на бюрото.
— Господи, Джон.
— С такива мисли в главата само ще причиниш собствената си смърт или на някой друг. Гарантирам ти го. Тази работа не е за всеки, Джак. И не е срамно. По-добре решавай още сега.
Джак въздъхна и потърка челото си.
— Добре.
— Добре какво?
— Добре, ще си помисля.
Кларк се усмихна на думите му.
— Какво има? — запита Джак.
— Това беше верният отговор. Ти току-що уби човек. Щях да съм притеснен, ако ти не се безпокоеше поне малко.
От кухнята Динг викна:
— Намерих нещо, Джон.
Три дни след като тръгна с чартърния полет от Дубай, устройството се приземи на международното летище във Ванкувър, Канада. Пристигнал един ден по-рано, Муса очакваше самолета. Визитката и писмото му осигуриха достъп до митническия склад, където се срещна с инспектора.
— Силвио Манфреди — представи се Муса и подаде документите.
— Благодаря. Фил Нолан. Пакетът е там.
Двамата отидоха до една палета наблизо, върху която се намираше пластмасовият контейнер.
Нито картичката, нито бланката за писмото създадоха затруднения при направата им с „Фотошоп“ и със скъпата издателска програма. Разбира се, инспекторът нямаше да се впечатли от някакво писмо от председателя на катедрата по ветеринарна медицина в университета на Калгари, но психологическото въздействие не можеше да се пренебрегне. Инспекторът си имаше работа със сънародник и с реномиран канадски университет.
От своите четиринадесетмесечни изследвания Муса знаеше, че митническите инспектори по целия свят са претоварени с работа и получават ниски заплати и че се водят от контролни списъци и формуляри. За пратка от този тип — радиоактивни материали — инспекторът щеше да изиска няколко формуляра: фактура и товарителница с печат от агент на Международната асоциация за въздушни превози в Дубай, който посочва произхода на пратката, и безброй хартийки, необходими според Канадската комисия по ядрена безопасност, канадските транспортни власти, канадския Закон за ядрените вещества и радиационните устройства и Закона за превозване на опасни стоки. Въпреки че нито един от тези документи не се оказа труден за изработване, хората на Муса, които проучиха въпроса, установиха, че ще им трябват осем месеца само за това.
— Е, какво е това? — запита митничарят.
— Нарича се преносим конски имиджър PXP-40HF.
— Моля?
Муса се засмя.
— Знам. Много тежко звучи. Представлява преносим рентгенов апарат за коне. Един приятел на ректора на университета живее в Дубай. Има някакъв арабски жребец, който струва повече, отколкото ние можем да припечелим цял живот. Конят се разболял, приятелят се оплакал на ректора и университетът му зае апарата.
Инспекторът поклати глава.
— Интересно. А конят оцеля ли?
— Да. И най-интересното — имаше колики. А аз стоях цяла седмица там да пазя рентгена, защото ветеринарят не разпознал елементарен случай на стомашно разстройство.