— О, да. Те са.
Доминик запита:
— Как се казва онзи с ножа?
— Познавам го като Фахури.
— Той какво прави?
— Това, което видяхте тук. Убийства. Наказания. Долен човек. Хвали се за Ал Карим. Говори за това.
— Защо е тук?
— Не знам.
— Глупости — отговори Брайън. — Ти и охранителите ти бързахте. Ти знаеше, че Фахури идва. Откъде знаеше?
— Говореше се, че информирам полицията. Не е вярно. Не знам кой го е казал, но за тези хора… сигурността е всичко. Щяха да ме убият като предпазна мярка.
— Какво искаха от теб? Ти им уреждаш интернет сайтовете, нали?
— Да. Фахури искаше да знае дали не съм си запазил данни.
— Какви?
— Имена на доставчици. Пароли. Графики…
— Като банери?
— Да. И за тях попита.
Доминик погледна Брайън и промърмори:
— Стеганография.
— Да.
— За какво говорите? — запита Бари.
— Та какъв е отговорът? — запита и Доминик. — Запази ли данни? Може би за застраховка?
Бари отвори уста да каже нещо, но Брайън го прекъсна:
— Ако ни излъжеш, ще развържем Фахури и ще си идем.
— Да, запазих данни. На микрокарта като за фотоапарат. Намира се под една плочка зад тоалетната чиния.
Брайън тръгна натам.
— Намерих я — каза той две минути по-късно, стиснал в ръка малката карта.
Доминик запита Бари:
— Кой дава заповедите на Фахури?
— Знам само слухове.
— Добре.
— Човек на име Алмази.
— Местен ли е?
— Не, има къща край Зувара.
Доминик погледна Брайън.
— Това е шестдесетина мили западно оттук.
— Колко високо в йерархията е той? Може ли да е наредил и екзекуцията на Ал Карим?
— Възможно е.
Оставиха Бари сам и излязоха на двора.
— Какво мислиш? — запита Брайън.
— Бари е добър улов, но ще е добре да хванем и някоя от по-големите риби. Ако Алмази има достатъчно власт да очисти някой от своите, май си струва да опитаме.
Брайън си погледна часовника.
— Сега е почти десет. Половин час да се върнем при колата, след това два часа до Зувара. Удряме към два и се връщаме.
— Значи взимаме Бари и ако можем, хващаме и Алмази.
— Остава Фахури.
— Излишна тежест, брат ми.
Доминик помисли и въздъхна.
Брайън каза:
— Той е хладнокръвен убиец, Дом.
— Истина е, мамка му. Но ми е трудно да реша, нали разбираш?
— Веднъж вече си решил. С оня педофил.
— Там имаше разлика.
— Не много. Онзи беше от лошите и нямаше да спре сам. И тук е същото.
Доминик обмисли казаното и кимна.
— Ще го направя.
— Не, брат ми, този е мой. Иди подготви Бари. Аз ще почистя.
Пет минути по-късно Доминик и Бари стояха в двора. Брайън излезе и остави брезентова пазарска чанта в краката на брат си.
— Половин дузина полуавтоматични пистолети и десет пълнителя. Връщам се веднага.
Брайън пак влезе в къщата.
— Какво прави? — запита Бари.
Отвътре се чу тъп удар, последван от втори.
— Фахури? — запита Бари. — Вие го убихте!
— А ти предпочиташ той да е жив и да те погне, така ли?
— Не, но откъде да знам, че няма да постъпите и с мен така накрая?
— Аз ти го казвам. В най-лошия случай ще те пуснем да си вървиш.
— А в най-добрия?
— Зависи колко ще ни помогнеш.
Брайън излезе десет минути по-късно. Двамата с Доминик отидоха до далечната стена, където Брайън помогна на брат си да се качи на покрива. Доминик се върна след десет секунди с раниците. Тримата тръгнаха през двора.
Брайън се обърна към Бари.
— Казвам ти го, за да сме наясно. Ако побегнеш или привлечеш вниманието върху нас, ще ти пуснем куршум в главата.
— Защо ще го правя?
— Не знам и не ме интересува. Вкараш ли ни натясно, умираш първи.
— Разбирам.
Четиридесет минути по-късно тримата излязоха от Медина по улица „Сиди Омран“ и преминаха две преки на изток към Коринтия, където се намираше опелът. Пет минути по-късно караха по „Умар ал Мухтар“ в западна посока към покрайнините на града. Небето над тях беше ясно с четвърт луна и звезди като диаманти.
Караха, без да разговарят, а Бари лежеше на задната седалка, докато отминаха Сабрата, четиридесет мили нагоре от Триполи по крайбрежието.
— Можеш да станеш — каза Доминик от предната седалка. — Как е ръката?
— Много боли. Какво направихте с пръстите ми?
— Пуснах ги в тоалетната — отговори Брайън.
Това беше най-лесната му задача в дома на Бари. Успя да провери Фахури и хората му за татуировки и документи. Татуировки не откри, но имаше много документи, които прибра в пазарската чанта. След това изстреля по три куршума в тила на всеки от мъжете. Куховръхите куршуми си свършиха работата, като превърнаха лицата им в неразпознаваеми късове месо за хамбургер. Полицията сигурно щеше да ги идентифицира, но докато Революционният съвет разбере, че е загубил някои от хората си, тримата щяха да са извън страната.