— Пуснал си ги в тоалетната? — повтори Бари. — Защо?
На този въпрос отговори Доминик:
— За да не те проследят. Колкото по-малко знаят, толкова по-добре. Къде е къщата на Алмази?
— На изток от града. Ще позная отбивката. Къщата е срещу една стара рафинерия.
Двадесет минути по-късно Бари каза:
— Намали. Следващата отбивка вляво.
Брайън намали и зави по черния път. Почти веднага наклонът се промени, а пътят пред тях се заизвива по редица ниски хълмове, обраснали с храсталаци. Пет минути по-късно пътят направи рязък завой надясно. Бари почука по стъклото от страната на шофьора.
— Ето. Онази къща със светещите прозорци. Тя е на Алмази.
Четвърт миля надолу по изровен от дъждовете наклон Бари и Доминик забелязаха двуетажна кирпичена къща, заобиколена с висока до раменете тухлена стена. Петдесет метра на запад се виждаше група от четири кирпичени колиби. Зад къщата имаше кошара.
— Това стара ферма ли е? — запита Доминик.
— Да. За кози. Алмази я купи за вила преди три години.
Доминик каза:
— Брайън, виждаш ли антените на покрива?
— Да, тоя е готов за сериозни комуникации.
Продължиха още половин миля напред, като загубиха къщата от погледа си заради един хълм, и намалиха на някакъв кръстопът. Брайън реши да завие наляво. Пътят стана тесен и след петдесетина метра ги изведе на нещо като кариера за чакъл.
— Тук става — каза Доминик.
Брайън угаси фаровете и спря колата, след което изключи двигателя. Братята се извъртяха на седалките си и погледнаха Бари.
— Какво друго знаеш за къщата? — запита Брайън.
— Само къде се намира.
— Не си бил вътре?
— Само веднъж минах покрай нея.
— Как точно се случи? Просто съм любопитен.
Бари се поколеба.
— В моя бизнес е добре да знаеш с кого си имаш работа. А знаех, че Фахури е подчинен на Алмази. Реших, че може един ден да се наложи да работя направо с него, и затова поразпитах.
— Изобретателно — отбеляза Доминик. — Значи не си идвал тук, в къщата?
— Не.
Брайън се намеси:
— Охрана има ли?
— Сигурен съм, че има, но не знам колко души са.
Братята го изгледаха свирепо.
— Истината ви казвам и се кълна в децата си.
— Кучета?
— Не знам.
— Дай ми ръцете си — каза Брайън. — Сложи ги на облегалките за главата.
Бари се подчини. Двамата завързаха ръцете му за облегалките.
— Това необходимо ли е?
— Все още не сме на етапа да ти вярваме — обясни Доминик. — Не го приемай лично. Ще се върнем.
— Ако не се върнете?
— Тогава късметът ти е говнян.
Двамата излязоха, взеха чантата от багажника и седнаха на земята, за да си подредят арсенала. Освен своите пистолети „Браунинг“ сега имаха четири френски полуавтоматични МАВ Р15 калибър 9 милиметра и два револвера с къси цеви.
— Имаме шестдесет патрона. „Парабелум“ девет милиметра. Добре пасват на нашите браунинги. Ако трябват повече от шестдесет, значи и без това сме осрали работата.
Вкараха пълнителите в своите пистолети и си поделиха оставащите патрони, които натъпкаха в страничните джобове на панталоните си. Накрая напъхаха различни неща в раниците си. Доминик отиде при задното стъкло на опела. Бари каза:
— Трябва ми още аспирин.
Брайън извади шишенцето от раницата си и го подхвърли. Доминик пусна половин дузина хапчета в устата на Бари и му даде да си пийне от манерката.
— Не мърдай оттук и не вдигай шум — заповяда Доминик. Обърна се към Брайън: — Готов ли си?
— Абсолютно. Хайде да ловим едра риба.
68
— ДЪРЖИШ ЛИ СЕ? — запита Гери Хендли седналия срещу него Джак. Сам Гренджър стоеше встрани от бюрото, облегнат на прозореца със скръстени ръце.
— Като изключим, че ме питат същото прекалено много, добре съм — отговори Джак. — Гери, само ме порязаха. Няма нищо, с което моментното лепило да не се справи.
— Не говоря за това.
— Знам за какво говориш.
— Джак, преди по-малко от дванадесет часа си убил човек. Ако ми кажеш, че това не те притеснява, ще те завържа с верига за бюрото ти.
— Шефе…
— Не се шегува — каза Гренджър. — Може и да не ти харесва, но ти си синът на президента Джак Райън. Ако не мислиш, че това ни кара да имаме едно наум, помисли пак. А ако ние за секунда дори помислим, че главата ти не е наред, оставаш тук на стола.