Неколкостотин метра северно от него пътят се разделяше, като лявата му част водеше към кръстовище, а дясната завиваше и се сливаше с онова, което според неговата карта се наричаше авеню „Нула“ и тръгваше на запад. Той натисна бутона за нулиране на километража за дневния пробег и погледна в огледалото за обратно виждане. Зад него нямаше никой. Ускори до максималната позволена скорост, след което намали малко и включи системата за автоматично поддържане на скоростта.
Замисли се колко странно е, че този безличен път с две платна и дървета и поля отстрани е границата между две държави. Единственото доказателство за това според него беше високата до кръста ограда от южната страна на пътя. Американците обичаха оградите.
В продължение на осем мили наблюдаваше залеза и появата на звездите. Светлината от фаровете му се плъзгаше по сивия асфалт, а жълтата разделителна линия изчезваше под колата, докато след няколко часа се появи едно кръстовище. Доближавайки го, Муса прочете пътния знак: улица 216. Добре. Вече се намираше наблизо. След това дойде улица 212 и след нея 210. Той изключи автоматичното поддържане на скоростта и остави колата да се движи по инерция. Напред и вдясно, зад редицата дървета, се виждаха светлини от прозорците на къщи. Той се загледа през своя прозорец и остави колата да забави ход. Видя онова, което търсеше.
До една група борчета се виждаше пролука в оградата. На знак до нея пишеше: „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ. ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО.“ Муса погледна напред, не забеляза светлини на фарове, после провери и в огледалото за обратно виждане. Чисто. Угаси фаровете, натисна спирачката, после зави наляво през насрещното платно и мина през портата в оградата.
Намираше се в Америка.
Почти веднага пътят тръгна надолу и се появиха изровени коловози. От дясната страна се виждаха пъновете на борове. Някоя дърводобивна компания е купила тази гора и е решила да я подложи на гола сеч.
Теренът ставаше все по-труден, но четворното задвижване на колата се справи с него. Пътят за извозване на трупи се виеше на юг и на изток по наклонената пустош и след половин миля отведе колата до мястото, в което се пресичаше с два други черни пътя. Муса сви наляво. Пътят стана по-равен и след няколко минути стигна до друго кръстовище. Тук Муса сви наляво, като отново се насочи на изток и след неколкостотин метра зави на юг. След пет минути се появи асфалтирано шосе. Това трябваше Да е „Ейч стрийт“. Муса въздъхна. Досега щяха да са го заловили. На чисто беше. Засега.
Включи фаровете на колата и зави надясно. След още пет мили щеше да стигне шосе 5 северно от град Блейн в щата Вашингтон. Оттук щеше да тръгне на изток. Предстояха му три дни лесно пътуване по големи шосета.
69
КЪЩАТА НА АЛМАЗИ граничеше с нисък обрасъл с клек хълм, по чийто наклон се стигаше направо в кариерата. Доминик и Брайън не бързаха, като се придържаха към обсипаните с камънаци сухи дерета, които се виеха нагоре по хълма. След тридесет минути достигнаха хребета. Легнаха по корем и запълзяха напред.
Долу под тях, на двадесетина метра, се виждаше задната стена на плевнята, а вдясно от нея — група кирпичени колиби. Прозорците не светеха. От лявата им страна и отпред се виждаше задната врата на къщата. Една лампа указваше и мястото на прозорец на горния етаж.
— Почти стигнахме — прошепна Брайън. — Да почакаме. Ако Алмази има патрули, ще ги забележим.
Изминаха десет минути, след това двадесет. Двамата не забелязаха никакво движение.
— Да разклатим ли дърветата? — предложи Доминик. — Първо плевнята?
— Защо не?
Брайън изтича обратно от хребета, събра шепа камъни и се върна. Захвърли първия камък във висока дъга. Той удари покрива на плевнята, след това се изтърколи с тракане по керемидите и тупна на земята.
Нищо не се помести. Не се чуха никакви звуци.
Брайън хвърли още един камък, този път по плоска траектория. Камъкът се удари в стената на плевнята. Двамата почакаха пет минути.
— Измина половин час.
— Първо плевнята, а после колибите ли? — запита Доминик.
— Да. Ако има някакви подкрепления, те ще са там.
Слязоха обратно от хълмчето и изпълзяха надясно, докато се озоваха точно зад плевнята, след това бавно си проправиха път по наклона до задната й стена. Дъските бяха стари и крехки, с широки пролуки помежду им. Брайън и Доминик надникнаха между тях, но не забелязаха никакво движение. Брайън даде знак с ръка: „Отиваме към колибите. Аз водя.“
Приклекнали, двамата излязоха иззад плевнята и изпълзяха по подножието на хълмчето, като се стараеха да не вдигат глави над храсталаците. След петдесетина метра стигнаха до тясна пътечка. Кирпичените колиби се намираха от другата й страна, на двадесет метра разстояние и без никакво място за прикритие. Къшата се издигаше на тридесетина метра вляво. Прозорецът над задната веранда все още светеше.