— Как сме? — викна той.
— Все още няма нищо — чакай. Някакъв излиза и завива на запад. Носи автомат.
Доминик отиде до първата спалня и взе едно нощно шкафче, лампа и стол, които също захвърли надолу по стълбите.
— Какво правиш, Доминик?
— Барикада.
Повтори същото в следващата спалня и се върна в кабинета. Взе раницата си и я метна на гръб, а после хвана двата пистолета и свали заглушителите, след което ги пъхна в колана си.
От прозореца Брайън каза:
— Давай, каубой. Останалите трима тъкмо излязоха… Двама идват към верандата, а другият обикаля към предната врата. Първият идва от изток. Я, в гардероба има изненада.
Посочи към ъгъла, където стоеше облегната една ловна пушка.
— „Мосбърг 835“ с едри сачми. Със заредени шест патрона.
Доминик пристъпи до Брайън и леко отвори прозореца. Помогна на брат си да излезе и не го пусна, докато той не легна на керемидите.
— Ще изчакам всички да влязат в къщата. Ще викна за още патрони. Чуеш ли това, тръгвай. Колко време ще ти трябва?
— Две минути.
— Аз ще съм зад тебе. Не можем да им позволим да ни гонят.
Доминик затвори прозореца, обърна се, вдигна пушката и тръгна към коридора. От западната стена се чу звук от счупени стъкла. Нещо изтрополи на пода във фоайето. Същият звук се повтори и потрети. Касата на вратата изпука и поддаде навътре. Доминик зареди пушката и легна по корем, след което вкара цевта между вертикалните пръти на парапета. От дневната се чу шляпане на бос крак върху дърво. От ъгъла надникна глава, отдръпна се и се появи отново. Доминик замръзна на място. Затаи дъх. „Тук няма нищо, задник такъв“ — помисли той. Ударите по вратата се засилиха и станаха по-настоятелни. Мъжът в дневната надникна за последен път, след това пристъпи настрани и вдигна автомата си към балкона. Мина странично зад едно от съборените нощни шкафчета и се върна към вратата. Свали лявата си ръка от автомата и посегна към дръжката на вратата.
Доминик се нагласи, насочи мерника към гърдите на мъжа и стреля. Мъжът пристъпи назад, блъсна се във вратата и се свлече. По верандата се чу тупане на крака, което затихна. След няколко мига долетя звук от чупене на стъкла. „Един долу, остават трима“ — помисли Доминик. Осени го една мисъл. Той стана, изтича обратно в кабинета и отвори прозореца. Подаде един от пистолетите на Брайън.
— В случай че решат да се катерят.
Затвори прозореца и се върна в коридора.
Долу не се забелязваше никакво движение. Измина цяла минута, след което Доминик чу някъде вдясно шепот. Отляво се появи ръка, която хвърли нещо към стълбите. „Граната“ — помисли Доминик, когато бомбата тупна на балкона. По формата разбра, че не е осколъчна, а зашеметяваща. Не искаха да рискуват да убият Алмази. „Твърде късно, момчета.“ Доминик се изтласка с ръце, изтърколи се надясно през вратата на кабинета, притисна длани на ушите си и затвори очи. Дочу се силен взрив. През клепачите си Доминик видя бяла светлина. Усети как подът под него трепери. Изтърколи се обратно по корем и се върна при вратата. От лявата му страна един силует тичаше по стълбите и стреляше. Куршумите се забиваха в стената. Мъжът достигна горния край на стълбите и спря, като клекна зад дебелата подпора на парапета. Доминик извади пистолета от колана си, прицели се и стреля. Куршумът проби откритата капачка на коляното на мъжа, който изрева и падна обратно по стълбите. Доминик взе пушката, стана и изтича по коридора. Стреля по една глава, която надничаше от входа за дневната. Не улучи. Зареди отново, извъртя се надясно и стреля в тялото на падащия по стълбите мъж. Онзи се строполи във фоайето и остана неподвижен. Доминик се изви наляво, влезе бързо в първата спалня и легна по корем.
— Свършвам патроните — извика той. — Дай ми още!
Провери часовника си. Две минути. Прецени с какво разполага. Два почти пълни пълнителя за пистолета и шест патрона в пушката. Претърколи се наляво, стана на крака и надникна иззад ъгъла. Във фоайето не се движеше никой. Направи крачка напред, като се криеше зад подпората на парапета. Огледа се още веднъж, после се изви и затича по коридора. В стената зад него се забиха няколко куршума. Доминик измина последния метър приведен и се хвърли в стаята на Алмази.
— Брат ми, къде са проклетите муниции! — викна той.
Преброи до десет, след това излезе, гръмна два пъти във фоайето, после затвори вратата на кабинета и се върна в спалнята. Затръшна вратата достатъчно силно, за да се чуе. Изкачат ли се онези по стълбите, ще трябва да прочистят спалните за гости, след това кабинета и да оставят стаята на Алмази за последно. Въпросът беше колко време щеше да отнеме това? Колко време, преди някой от тях да излезе отвън и да заварди прозорците?