Доминик заключи вратата и притисна ухо към нея. Измина една минута, след това втора. От фоайето се чу драскане на мебели по плочките. След това проскърцване на стъпало. Брайън се промъкна до прозореца, отвори го и излезе на покрива. Остави прозореца отворен. Огледа се, но не видя никого. Приклекнал се приближи до ръба. До земята имаше към три метра. Той пъхна пушката между раницата и гърба си, след това легна по корем и спусна краката и тялото си надолу. Скочи. Щом като краката му докоснаха земята, той сви колене и се претърколи. Стъпи на крака и затича около къщата към източната страна, след което се качи на верандата и откри счупения прозорец. Пъхна се през него и се промъкна през дневната до фоайето. На балкона се виждаше само една фигура. Човекът стоеше с гръб към Доминик на прага на втората спалня. Доминик излезе и си проправи път през мебелите в центъра на фоайето. Извади пистолета, прицели се и застреля мъжа в тила. Незабавно пристъпи настрани и се скри под стълбите. Прибра пистолета в кобура и извади пушката.
От балкона се чу тупане на крака, което рязко спря. След малко се дочуха предпазливи стъпки. Със силен трясък се отвори врата. Доминик реши, че това е кабинетът. Изминаха тридесет секунди. От кабинета отново се чуха стъпки, които спряха. Един ритник отвори вратата на голямата спалня.
„Виж прозореца, хуеглавецо…“
Изминаха още тридесет секунди.
— Yebnen kelp! — излая един глас.
Доминик имаше посредствени знания по арабски, но от тона разбра, че това е ругатня, нещо от типа на „мамка му“ или „кучи син“.
По коридора се чу тропот от бягащи крака, който премина по стълбите и после по покрития с плочки под. Доминик чу тракането на брава. Пристъпи настрани, вдигна пушката и простреля мъжа отзад в краката. От удара онзи се блъсна във вратата. Автоматът му изтрака върху плочките, докато мъжът падаше странично. Доминик стана и захвърли пушката. Извади пистолета си и отиде до мъжа, който се гърчеше и стенеше на пода. Видя Доминик и вдигна ръце.
— Моля…
— Много е късно.
Доминик го застреля в челото.
Намери Брайън излегнат на полегатия склон зад плевнята. Той забеляза Доминик и вдигна ръка за поздрав.
— Очисти ли ги?
— До един. Ти как си?
Брайън поклати замаяно глава. Лицето му имаше пепеляв цвят и блестеше от пот.
— Трябва да ти призная нещо.
— Какво?
— Куршумът не ме е улучил в реброто, а е преминал право навътре. В черния ми дроб е, Дом.
— Господи, сигурен ли си?
Той посегна да отвори ризата на Брайън, но брат му махна с ръка.
— Кръвта е съвсем тъмна, почти черна. Куршумът сигурно ми е разкъсал дроба. И почти не си усещам краката.
— Ще те заведа в болница.
— Не. Твърде много въпроси.
— Мамка му. Зувара е на десет мили оттук.
Доминик клекна, хвана Брайън за ръката и го метна на рамо. Намести краката му и се изправи.
— Добре ли си?
— Да — изсумтя Брайън.
След десетминутно бъхтене Доминик стигна до върха на хълма, откъдето му трябваха още десет минути, за да слезе от другата страна. Когато стигна до кариерата, затича към опела.
— Още ли си тук? — запита той.
— Ъхъ.
Стигна до колата, после коленичи и спусна Брайън на земята. От задната седалка Бари извика:
— Какво стана?
— Простреляха го. В Зувара има ли болница?
— Да.
Доминик отвори задната врата и с ножчето освободи Бари. Двамата заедно вдигнаха Брайън и го сложиха на задната седалка.
— Знаеш ли къде е? — запита Доминик и Бари кимна в отговор. — Тогава карай. Един погрешен завой и ще те гръмна, ясно ли е?
— Да
Бари седна зад волана и включи двигателя. Доминик изтича около колата и седна на задната седалка при Брайън.
— Тръгвай, тръгвай!
70
ЦЕЛТА ИМ не се намираше в самия Сао Паулу, а на осемдесет мили северно от града, превърнал се в център на експлозивно развиващата се нефтена икономика на Бразилия. Най-голямата рафинерия в страната „Паулиния РЕПЛАН“ преработваше почти 400 000 барела нефт всеки ден, или около седемдесет и пет милиона литра. Шазиф Хади беше прочел някъде, че това е достатъчно да напълни повече от тридесет плувни басейна с олимпийски размери. Разбира се, както знаеше от Ибрахим по време на първоначалния инструктаж, диверсията в такова съоръжение е трудна задача. Имаше многобройни мерки за сигурност, а да не говорим за охраната. Влизането в рафинерията нямаше да е проблем (най-високата ограда стигаше три метра), но вътре не можеха да направят кой знае какво. Експлозивите можеха да разрушат резервоарите, но те бяха твърде раздалечени, за да има надежда да се взривят един от друг. Също така стотиците клапани в рафинерията (официално известни като УАС или устройства за аварийно спиране), които регулираха преминаването на материала в лабиринта от дестилационни колони, кули за разделяне на фракции, крекинг инсталации и резервоари за смесване и съхранение, бяха практически неуязвими заради наскоро поставените системи „Нелес Валвгард“, които се управляваха от силно укрепен подземен контролен център, за който научиха от разузнавателните си мисии преди това. Шазиф не разбираше тези подробности, но същината на думите на Ибрахим беше ясна: нямаше почти никаква вероятност да предизвикат катастрофален теч в рафинерия „Паулиния РЕПЛАН“. Но според Шазиф точно думичката „в“ бе важна. Верижната реакция можеше да започне и по друг начин.