Съгласно плана всички живееха в отделни хотели и си бяха наели коли. Сутринта тръгнаха по различно време и всеки пое по шосе SP-348 от Сао Паулу на север към Кампинас, на двадесет мили южно от рафинерията. По обед се срещнаха в ресторант на име „Фазендао грил“. Шазиф пристигна последен. Забеляза Ибрахим, Фаад и Ахмед в едно ъглово сепаре, и отиде при тях.
— Как пътува? — запита Ибрахим.
— Спокойно. А ти?
— Също така.
— Радвам се да ви видя — каза Шазиф. Огледа масата и всички му кимнаха в отговор.
Вече пети ден се намираха тук, като всеки имаше своята задача в Сао Паулу. Експлозивът — чешки „Семтекс X“ — пристигна в страната на части с търговски кораби, по сто грама всеки път, за да се намали опасността от засичане. Макар и надежден, семтексът имаше опасен недостатък: химически маркер, добавен по време на производството за по-лесно „надушване“. До 1991 г. такъв маркер не се добавяше, но тогавашните безмирисни партиди изкарваха на склад до десет години, и затова 2000 година се оказа не само важна в социално отношение, но стана и преломен момент за терористите, които трябваше сами да произвеждат немаркирани експлозиви или да изобретяват специални техники за по-новите експлозиви, предварително смесени с гликол динитрат или съединението, известно като 2,3 диметил-2,3 динитробутан, което имаше „ниска скорост на изпаряване“ и представляваше истински парфюм за носа на кучето търсач.
За късмет на Шазиф и останалите, те се нуждаеха само от половин килограм експлозив и пратките на части отнеха само няколко седмици. От този половин килограм семтекс направиха шест формовани заряда — пет от по петдесет и един от двеста грама.
— Вчера направих последния оглед на съоръжението. Както се надявахме, отклонителната стена и каналът все още не са готови. Ако си свършим работата както трябва, няма какво да направят.
— Според теб колко галона са? — запита Ахмед.
— Трудно е да се каже. Линията работи с пълен капацитет, който е за около три цяло и два милиарда галона годишно, или почти девет милиона галона дневно. Оттук сметките стават сложни. Достатъчно е да кажем, че за нашите цели стига.
— Има ли промяна в плановете за бягство? — запита Фаад.
Ибрахим го изгледа сурово. Понижи глас.
— Няма промяна. Но не забравяйте: живи или мъртви, трябва да успеем. Очите на Аллах са върху нас. Ако той пожелае, всички ние или някои от нас ще останат живи. Или няма. Това са второстепенни неща, ясно ли е?
Един след друг всички кимнаха в отговор.
Ибрахим погледна часовника си.
— Седем часът. Ще се видим там.
След първоначалното вълнение от първата им седмица извън дома и когато любовният порив отмина, тя започна да страни от него, да гледа през прозореца, да отказва да излизат, изобщо цупеше се забележимо… След тридесет минути мръщене Стив попита:
— Какво има?
— Нищо — отговори Алисън.
— Има нещо. Виждам го по лицето ти. И по това, с устната.
Той седна до нея на леглото.
— Кажи ми.
— Това е глупаво. Няма нищо.
— Алисън, моля те. Нещо лошо ли направих?
Тя чакаше точно този въпрос. Добросърдечният Стив. Мекушавият Стив, който се страхуваше да не я загуби.
— Нали няма да се смееш?
— Обещавам
— Вчера говорих със сестра ми Джен. Тя каза, че гледала някакъв документален филм, нещо по „Дискавъри“ или „Нешънъл Джиографик“. Нещо за геологията на…
— За където аз работя ли? Алисън, казах ти…
— Обеща да не се смееш.
— Не се смея. Добре, продължавай.