Според Джак-младши помогна и това, че Брайън и Доминик тогава също бяха новаци в занаята. Не новаци за опасностите — Брайън беше морски пехотинец, а Доминик — агент на ФБР, а по-скоро новаци в „пустинята на огледалата“, както я наричаше Джеймс Джизъс Енгълтън[7]. Добре и бързо се адаптираха, след като очистиха няколко бойци от Революционния съвет „Умаяд“ — четирима в престрелката в мола в Шарлотсвил и трима в Европа с „вълшебната писалка“. И все пак Хендли не ги нае за добрата им стрелба. Майк Бренън, началникът му от Тайната служба на САЩ, ги бе нарекъл „умни стрелци“, което определено пасваше на братовчедите му.
— Какво мислиш? — запита Брайън.
— В Пакистан е, но трябва да е близо, за да могат хората му да прескачат през границата. Някъде с достатъчно пътища за бягство. Има електричество, но преносими генератори се намират лесно, така че това не значи много. Може би има и телефонна линия. Избягват сателитните телефони. Научиха се по трудния начин…
— Да, след като прочетоха за тях в „Таймс“ — изръмжа Брайън.
Журналистите смятат, че могат да публикуват каквото си поискат, но подобни последствия се виждат трудно, когато човек седи зад клавиатурата.
— Всъщност не знаем къде се намира в момента Негово височество. Само предполагам, но истината е, че обикновено разузнаването се опира на догадки въз основа на налична информация. Понякога нещата са твърди като камък, друг път са абсолютно неясни. Добрата новина е, че поне четем доста поща.
— Колко? — запита Доминик.
— Към петнадесет или двадесет процента.
Дори и така обемът беше огромен, но даваше възможности. „Като Райън Хауърд[8] — помисли си Джак. — Маха с бухалката и изхвърля топките надалече, но пък прави адски много голове.“
— Е, хайде да разклатим дървото и да видим какво ще изпадне от него.
Вечният морски пехотинец Брайън използваше всяка възможност за нападение.
— Да заловим някого и да го поизпотим.
— Не искам да се издаваме — каза Джак. — Остави това за операция, за която си струва да се разкриваме докрай.
Едно от нещата, за които не можеше да се говори, беше предпазливостта, с която разузнавателната общност работеше с данните. Много от тези данни оставаха тук, без дори да се препращат на директорите, назначавани в повечето случаи по политическа линия и лоялни на назначилите ги, а не на клетвата при встъпването в длъжност. Президентът, известен тук като НКО или национален команден орган, разполагаше с доверен персонал, но това доверие означаваше, че се пропускат само неща по негово желание и само на репортерите, които се съгласяват да представят нещата по предвидения начин. Шпионската общност криеше информация от президента, а това гарантираше уволнение, ако те хванат. Криеха данни и от крайните потребители — хората на терен, което също не беше ново и обясняваше защо хората от специалните операции рядко им се доверяваха. Всичко опираше до правото на информация. Човек можеше да има оторизация от най-високо ниво, но ако няма пълномощия за дадената информация, не я получаваше. Същото важеше и за Колежа, който официално нямаше никакви права да получава информация. Но хората в него успяваха доста често да си я набавят. За главния им хакер, един суперочилатко на име Гавин Биъри, който ръководеше компютърния отдел, нямаше непробиваема криптираща система.
Бивш служител на Ай Би Ем, той беше загубил двама братя във Виетнам, след което започна работа за федералното правителство, откъдето го избраха за щаба на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд — главният правителствен център за комуникации и електронна сигурност. Заплатата му отдавна беше стигнала ниво като за гений, а освен това получаваше и щедра правителствена пенсия. Но обичаше да работи и се присъедини към Колежа секунди след откриването му. По професия беше математик с докторска степен от Харвард, където му преподавал самият Беноа Манделброт[9], и понякога изнасяше лекции в Масачузетския технологичен институт и в Калифорнийския технически институт в своята научна област.