— Тя каза, че много учени били против това. Имало протести. Някакви юристи опитвали да спрат всичко. Там навсякъде имало някакви сеизмични линии. И говорили нещо за подземните води и за течове.
— Течове няма да има.
— Но ако има? — настоя Алисън.
— И най-лекият теч ще бъде установен. Има сензори навсякъде. Освен това подземните води са на стотици метри надолу.
— Но почвата — не е ли мека или нещо такова? Пропусклива?
— Да, но има резервни системи, различни нива, а и всичко ще бъде запечатано в бъчви. Ако можеше да ги видиш, те са като…
— Тревожа се за теб. Ами ако стане нещо?
— Нищо няма да стане.
— Не можеш ли да си намериш друга работа? Ако ние с тебе… Искам да кажа, ако продължаваме заедно… ще се тревожа през цялото време.
— Виж, инсталацията още не работи. По дяволите, та ние точно сега правим мнима доставка.
— Какво е това?
— Симулация. Проба. Идва камион и разтоварваме бъчвата. Знаеш, да проверим всички процедури и да сме сигурни, че нещата стават както трябва.
Алисън въздъхна и скръсти ръце.
Стив каза:
— Виж, няма да те лъжа. Хубаво е, че се тревожиш за мен, но няма причина за това.
— Така ли? Виж това тогава.
Алисън отиде до масичката, взе чантичката си и се върна. Разрови се из нея за момент и извади един сгънат лист хартия.
— Джен ми изпрати това по електронната поща — каза тя и подаде листа.
Макар и само рисунка на художник, скицата се оказа достатъчно подробна — виждаше се главният етаж, два подетажа и далеч надолу, през пластове кафява и сива „скала“, синя хоризонтална лента с надпис „вода“.
— Откъде го е взела? — запита Стив.
— От „Гугъл“ по интернет.
— Али, там нещата са много по-сложни от тази… карикатура.
— Знам. Не съм глупава.
Тя стана, отиде до прозореца на балкона и се загледа навън.
— Нямах това предвид — каза Стив. — Не те мисля за глупава.
— В такъв случай Джен греши ли? Искаш ли да ми кажеш, че никой там не се притеснява от подобни неща?
— Разбира се, че се притесняваме. Това е сериозно. Всички го знаем. МЕ има…
— Какво?
— Министерството на енергетиката. То е провело дългогодишни изследвания.
— Но този документален филм — в него постоянно казвали за някакви пукнатини в земята. Слаби места.
Стив се поколеба.
— Али, не мога да говоря за…
— Добре. Забрави тогава. Спирам да се тревожа. Е, доволен ли си?
Алисън си го представяше как стои загледан в тила й. Гледа я с физиономията на уплашено кученце и е наврял ръце в джобовете на дънките си. Тя продължи да мълчи. След тридесет секунди той каза:
— Добре, щом е важно за теб…
— Не че е важно за мен. За теб става дума.
С все още скръстени ръце тя се обърна към него. Той подаде ръка.
— Ела тук.
— Защо?
— Ела.
Тя пристъпи напред към ръката му. Той каза:
— Само не казвай на никого, че съм говорил за тези неща, ясно ли е? Ще ме пратят в затвора.
Тя се усмихна и избърса една сълза от бузата си.
— Обещавам.
Товарният кораб „Лосан“ на фирма „Панамакс“ се намираше на три дни път от целта, като прекоси повечето от Атлантическия океан в спокойни води и под чисто небе. Капитанът — 47-годишен германец на име Ханс Гродер, управляваше кораба вече осем години, като прекарваше по десет месеца от всяка от тях в морето. По-натоварен график от предишния, когато беше капитан на танкер от клас „Берлин“, тип 702, на немските военноморски сили, но с много по-добра заплата и по-малко стрес. А и „Лосан“ беше презокеански кораб, което се оказа приятна промяна за Гродер след всичките двадесет и две години плаване из лабиринтите около военноморските бази Екендорф и Кил. Невероятно удоволствие изпитваше от това просто да насочи носа на кораба към Атлантика и да измине стотици и хиляди мили без точка земя на радара. Разбира се, през дните, в които се замисляше за себе си, Гродер изпитваше меланхолия, както всеки моряк и войник, напуснал армията, но пък се радваше на живота си и независимостта, която той му даваше. Отчиташе се само пред един човек — собственика, а не пред верига чучела с офицерски звания, които не различаваха клин от кнехт.
Гродер прекоси бавно мостика и хвърли поглед към радара. В радиус от двадесет мили не се виждаше никакъв плавателен съд. Радарът им не беше от най-мощните в света, но ставаше за техните цели. За бдителния капитан и екипаж двадесет мили стигаха за регулиране на курса и заобикаляне отдалеч на другите кораби. Гродер отиде при илюминаторите, погледна към предната палуба и инстинктивно спря очи върху наредените контейнери. Имаше известно изместване, предимно заради проклетите резервоари за пропан. По четири в контейнер, те стояха достатъчно надеждно, но нямаха необходимата геометрична форма за поставяне в сандък или на палети. Гродер знаеше, че нещата можеха да бъдат и по-зле. Ако не друго, проклетите резервоари поне бяха празни.