— Не.
Джак запита:
— Искаш ли да се прибереш?
— Не. Попаднахме на едни неща. Ще ви харесат. Отиваме в офиса. Хендли или някой друг трябва да се свърже с Арчи в Триполи. Ако искаме Бари да дойде тук, ще трябва да…
— Доминик, не се тревожи за тези неща. Ние ще се оправим.
Бившият президент Райън се приближи и двамата с Доминик се прегърнаха.
— Съжалявам май не е достатъчно, синко, но е така. Съжалявам.
Доминик кимна. След това каза на Джак:
— Хайде да тръгваме.
— Добре.
Джак се обърна и даде знак на Кларк и Чавес, които се приближиха и отидоха с Доминик до втория джип. Джак запита баща си:
— Може ли да се повозя с теб?
— Разбира се.
Джак кимна на Хендли и последва баща си в лимузината.
Возиха се, без да си говорят, докато колите излязоха от главния портал, след което Райън-старши каза:
— Лошото е, че вероятно никога няма да разберем какво точно е станало. Колкото и да ми се иска, няма да питам Гери.
— Питай мен — каза Джак.
— Какво?
— Бяха в Триполи, тате, по едни следи.
— За какво говориш? Откъде знаеш това?
— Ами ти как мислиш?
Райън-старши не отговори веднага, а просто се взря в сина си.
— Сериозно говориш, а?
— Да.
— Господи, Джак.
— Винаги си ми казвал, че трябва да си проправя собствен път в живота. Това и правя.
— Откога?
— Година и половина. Събрах две и две и установих, че при Гери се вършат повече работи, отколкото изглежда на пръв поглед. Отидох да поговоря с него. Предполагам, че го убедих да ме наеме за работа.
— Каква?
— Най-вече анализи.
— Най-вече. Какво значи това? — запита бащата с по-твърд глас.
— Занимавам се малко и с теренна работа. Не много, просто колкото да видя как е.
— В никакъв случай, Джак. Край. Няма да допусна…
— Това не го решаваш ти.
— Решавам го, по дяволите. Колежа е моя идея. Аз отидох при Гери и…
— И сега той е шефът, нали? Аз имам малко ум, тате. Не е необходимо да ме пазиш. Тук вършим някои хубави неща. Същите, както и ти. Ако за теб е било добре, защо да не е добре за мене?
— Защото си ми син, по дяволите.
Джак се усмихна леко.
— Значи може да е в кръвта ми.
— Глупости.
— Виж, занимавах се с финанси и беше хубаво, но разбрах, че не искам да правя това цял живот. Искам друго. Нещо различно, да служа на страната си.
— Ами иди да преподаваш в неделно училище.
— Това е следващото в списъка ми.
Райън-старши въздъхна.
— Е, вече не си дете.
— Не съм.
— Не казвам, че трябва всичко това да ми харесва, и вероятно никога няма да ми хареса, но проблемът е мой. Но с майка ти нещата ще са различни.
— Аз ще говоря с нея.
— Не, няма. Аз ще говоря, когато му дойде времето.
— Не искам да я лъжа.
Бащата отвори уста, но Джак бързо добави:
— И не ми харесваше да лъжа и теб. Ако не беше Джон, сигурно никога нямаше да ви кажа.
— Джон Кларк ли?
Джак кимна.
— Той ми е нещо като обучаващ офицер. Двамата с Динг.
— От тях двамата по-добри няма.
— Значи одобряваш?
— Донякъде. Ще ти кажа една тайна, Джак. Колкото повече остаряваш, толкова по-малко харесваш промените. Миналата седмица „Старбъкс“ спряха да продават любимото ми печено кафе. Няколко дни не бях на себе си.
Джак се засмя.
— Аз си падам по „Дънкин Донатс“.
— И тяхното е добро. Ти внимаваш, нали?
— С кафето ли? Да…
— Не ми се прави на умник.
— Да, внимавам.
— Е, какво работиш сега?
Джак се усмихна отново.
— Съжалявам, тате, но от известно време нямаш право да знаеш тези неща. Ако спечелиш изборите, ще говорим пак.
Бащата поклати глава.
— Шибани шпиони.
Франк Уивър беше прекарал четири години в армията и познаваше добре влудяващите методи на работа там, но когато се уволни и замина в школата за обучение на шофьори на камиони, реши, че е оставил всичко това зад гърба си. Десет години вече правеше дълги курсове, от единия бряг до другия, като понякога вземаше и жена си, но предимно караше сам, заслушан в класическа рок музика. Помисли си, че Бог обича спътниковото радио и, слава Богу, правителството щеше да му позволи да го използва в новата си работа. Не че копнееше отново за държавна служба, но пък при толкова добра заплата с премии за опасен труд не можеше да откаже. Те не им викаха точно така, но за това ставаше дума. Премина през специална програма за обучение и издържа проверки от ФБР, защото нямаше какво да крие, а и много добре караше. Всъщност не го караха да прави нищо необичайно, ако не се брои товарът, но пък не се налагаше дори да го докосва с пръст. Трябваше само да дойде, да позволи някой друг да го натовари, след това да го закара до адреса и да остави друг да разтоварва. Предимно му говореха за процедурите за действие при авария: какво да прави, ако някой се опита да отвлече товара, какво да прави при катастрофа, какво да прави, ако се спусне HЛO и с лъч го измъкне от кабината… Инструкторите от Министерството на енергетиката и Комисията за регулиране на ядрената енергия имаха обучение по всевъзможни сценарии и още сто по невъзможни сценарии. Освен това той никога нямаше да кара сам. Още не знаеше дали ескортиращите го автомобили ще са маркирани или не, но беше готов да се обзаложи, че хората в тях ще са въоръжени до зъби.