Този път нямаше да има охрана, което изненада Уивър. Да, извършваха само пробен курс с празен товар, но предвид реалистичността, с която Министерството на енергетиката правеше всичко, той очакваше да го ескортират. Но пък може и да лъжеха, вероятно ще има ескорт, който не трябваше да вижда. И това не променяше задачата му.
Уивър превключи на по-ниска предавка и натисна спирачката, като вкара камиона към входа на ядрената централа „Калауей“. Сто метра пред себе си виждаше будката на охраната. Спря и подаде личната си карта. На входа имаше преграда от пет бетонни стълба с желязна арматура.
— Угасете двигателя, моля.
Уивър се подчини.
Охранителят прегледа документа, след което го пъхна в джоба на ризата си и го накара да се подпише върху списъка. Ниското ремарке беше празно, но охранителят си изпълни задълженията, като направи пълна обиколка на камиона и провери шасито с едно от онези огледала с колелца като количка.
Охранителят се появи под прозореца.
— Моля, излезте от камиона.
Уивър слезе. Охранителят отново прегледа личната му карта, като десет секунди сверяваше лицето от снимката с неговото.
— Моля, застанете до будката.
Уивър се подчини и охранителят се качи в кабината на камиона, където се рови две минути, преди да слезе и да му върне личната карта.
— Площадка номер четири. По пътя ще ви насочват. Максималната скорост е петнадесет километра в час.
— Ясно.
Уивър се качи отново в кабината и включи двигателя. Охранителят приближи преносимото радио до устните си и каза нещо. След миг бетонните колони се прибраха в земята. Охранителят махна на Уивър да влиза.
Площадка четири се намираше само на сто метра от него, от задната страна на инсталацията. По средата на пътя един мъж с каска му махна да продължава. Уивър направи обратен завой, вкара ремаркето до площадката и угаси двигателя. Началникът на площадката се приближи до вратата на камиона.
— Можеш да чакаш в кафенето, ако искаш. Ще ни трябва около час време.
Работата отне почти деветдесет минути. Уивър знаеше от снимките по време на обучението какво представлява тази работа, но не беше я виждал на живо. Той и останалите шофьори шеговито наричаха това „гирата на Кинг Конг“, но пък хората от Министерството на енергетиката доста се постараха да им набият в главата и най-малките подробности. Официално наречен Бъчва за отработено гориво, GA-4 представляваше впечатляваща гледка. Уивър не знаеше защо са избрали формата на гира, но предполагаше, че е за издръжливост. Според обучаващите проектантите на GA-4 са подлагали бъчвата на истински мъчения по време на изпитанията — падане, изгаряне, пробиване и потопяване под вода. За всеки тон ядрен отпадък — от реактори с вода под налягане или с кипяща вода — бъчвата GA-4 имаше по четири тона предпазна облицовка.
Уивър се замисли, че в това нещо не може да се влезе и че дори да го откраднеш, ще ти трябват камион, кран и сигурно мощен хеликоптер. И накрая ще стане така, както с онези идиоти, които показват от време на време по телевизията да крадат банкомат с верига, вързана за колата, и да го зарязват някъде по пътя, защото не могат да го отворят.
— Не съм виждал такова нещо отблизо — каза Уивър на началника на площадката.
— Сякаш е от научнофантастичен филм, нали?
— Има нещо такова.
Двамата обиколиха ремаркето, като отмятаха съответните позиции във формуляра за „предполетна“ проверка. Всяка верига беше нова и изпитана на опън в завода, както и задържащите механизми, заключени с двойни катинари. Доволни, че бъчвата няма да тръгне нанякъде, преди да стигне местоназначението си, Уивър и началникът подписаха формулярите и всеки взе своето копие.
Уивър махна за довиждане и се качи в кабината. След като двигателят заработи, той включи системата за спътникова навигация, която стоеше закрепена на таблото в кабината и потърси маршрута в падащото меню — имаше дузина такива маршрути, въведени от Министерството на енергетиката. Казаха му, че това е още една предпазна мярка. Никой шофьор не знае маршрута си, преди да тръгне оттук.