— На място са и са готови. Няма да тръгват, докато не им дадете заповед. Ще им трябва предизвестие от двадесет и четири часа.
Емира кимна и Тарик запита:
— Какво да правим с момичето?
— Остави я. Тя не знае нищо за нас, а Бекетов е мъртъв. Връзката между нас и нейните хора я няма. Дори ако я заловят, няма накъде да ги насочи или ще ги прати където ние искаме. Тя заслужи парите си.
— Тя знае за съоръжението.
— И какво от това? Наета е от някаква крайна екологична група да изрови дискредитираща информация за съоръжението. Толкова. Тя е наемник, Тарик. Ще си вземе парите и ще се махне.
Тарик обмисли казаното и кимна.
— Много добре.
— Една последна подробност. Аз ще ида с Муса на мисията.
— Моля?
— Преди да тръгна, ще запиша едно послание. Успеем ли, ще се погрижиш то да попадне в подходящите ръце.
Тарик отвори уста, за да каже нещо, но Емира го спря с ръка.
— Стари приятелю, знаеш, че това е необходимо. Моята смърт и онова, което правим тук, ще подклаждат нашата война поколения напред.
— Кога взехте това решение?
— То е част от плана от самото начало. Защо иначе щяхме да идваме тук, в това забравено от Бога място?
— Позволете да дойда с вас.
Емира поклати глава.
— Не е дошло времето ти. Довери ми се. Обещай, че ще направиш това, за което те моля.
Тарик кимна.
73
КОГАТО ВЛЕЗЕ в град Паулиния малко след залез, Шазиф Хади виждаше светлините на рафинерията на няколко километра оттук, много преди да види самата нея. Шестстотин и деветдесет хектара дестилационни колони, кули за разделяне на фракции и високоволтови кабели, окичени с мигащи червени лампи, за да предупреждават нисколетящите самолети и до една излишни според него. Пилот, който не забележи дузините прожектори на стълбове като в стадион, които осветяваха целия комплекс, заслужаваше да се разбие.
Главното шосе от Кампинас SP-332 се виеше по северните краища на град Паулиния, преди да свърне обратно на запад, после на север и накрая да подмине рафинерията отляво. Хади мина край нея и продължи на север още една миля, преди да стигне до своя завой — асфалтов път с две платна, който водеше право на юг. Тръгна по него и продължи точно миля и половина до мястото, където пътят правеше нов завой и асфалтът отстъпваше на чакълена настилка. Сто метра нататък фаровете му осветиха нещо като мост през пътя. Хади почувства как пулсът му се ускорява. Той знаеше, че това не е мост, а тръба за етилов алкохол. Като мина под нея, той надникна през прозореца към затревена поляна, заградена с дървена порта. Пред портата стоеше бял пикап с насочена навън предница. Хади продължи напред и зави още веднъж, този път на юг, по един черен път. След тридесет метра намали скоростта и се вгледа в редицата дървета отляво. Забеляза пролука между дърветата, зави в нея, изключи фаровете и спря колата. Погледна часовника си. Точно по график.
Излезе, заключи вратата и отиде до пътя. Погледна надясно. Половин миля по-надолу се появиха фарове. Синият „Фолксваген Фокс“ на Ибрахим забави ход при Хади, а спирачките му изскърцаха тихо.
— Някакви проблеми? — запита Ибрахим.
— Не.
Хади седна на задната седалка. До него се намираше Фаад, а Ахмед седеше на предната седалка до шофьора. Като част от плана за бягство, Фаад и Ахмед паркираха колите си по пътища на югоизток и североизток от рафинерията, откъдето ги взе Ибрахим. Ако по някаква причина групата се разделеше, щяха да се срещнат при една от колите и да се върнат до брега.
Ахмед му подаде един пистолет „Глок“, калибър девет милиметра, със заглушител.
— Камионът е там — каза Хади. — Не съм сигурен, но ми се стори, че в него има двама души.
— Добре. Ахмед, ти ще го направиш.
След като угаси фаровете, Ибрахим включи на скорост и продължи напред, обратно по пътя, по който пристигна Хади. Спря колата петдесет метра преди тръбопровода. Ахмед излезе от колата, мина пред нея и се скри сред дърветата. Другите седяха мълчаливо. Ибрахим засичаше времето по часовника си. След две минути включи фаровете и тръгна отново.
— Легнете отзад — каза той.
Хади и Фаад се снишиха под стъклата. Когато колата наближи пикапа, Ибрахим спря и излезе. В дясната си ръка държеше карта.
— Извинете — каза той на португалски, като тръгна към пикапа. — Загубих се. Може ли да ми кажете как да се върна в Паулиния?
Никой не отговори.
— Извинете, нуждая се от помощ. Можете ли…
От прозореца от страната на шофьора се подаде една ръка и му махна да се приближи. Ибрахим отиде до прозореца. Надписът на вратата гласеше: „Охрана на ПЕТРОБРАЗИЛ“.