— Ще се срещнем в пикапа — каза Ибрахим и продължи напред.
Обиколният път се намираше на петдесет метра напред. Отдясно се появи бял пикап, който се движеше бавно, а охранителят от страната на пътника светеше с прожектор към оградата. Ибрахим погледна часовника си. Рано. С цели петнадесет минути! Агентът им Касиано, беше сигурен в маршрутите и графиците на охраната. Или е сбъркал, или са променили графика. Ако е второто, защо? Винаги ли го правят, или има нещо? Ибрахим знаеше, че този пикап ще продължи надолу по пътя, след това ще излезе от западната порта и отново ще се насочи на север, като в един момент ще мине покрай портата, през която влязоха Ибрахим и другите. Когато не видят другия пикап там, как ли ще реагират? Ибрахим реши, че е най-добре да не чака да разбере това.
Разполагаха с дванадесет минути. Значи, четири минути за поставяне на зарядите и осем, за да пробягат милята до портата. Много напрегнато щеше да стане. После се досети за друг вариант.
С разтуптяно сърце забави ход. Пикапът също, като почти спря. Ибрахим махна с ръка за поздрав и извика на португалски:
— Boa tarde! Добър вечер.
Съвсем леко изправи гръб, за да почувства дали пистолетът е още на мястото си.
След пет дълги секунди шофьорът му помаха в отговор.
— Как е? — запита той.
Ибрахим сви рамене.
— Вет. Добре. — Спокойно тръгна към пикапа. Чудеше се колко трябва да доближи. За да убие и двамата, преди да успеят да посегнат за радиостанцията, трябваше да се доближи на десет или дванадесет метра. Дали няма да ги усъмнят лицето или униформата му дотогава? Дали да не се втурне напред и да почне да стреля? Реши да не го прави. Пикапът щеше да изчезне. Ибрахим спря на място.
— Какво правите? — запита шофьорът.
— Проверяваме заварките — отговори Ибрахим. — Шефът ни реши, че трябва да се занимаваме с нещо.
Шофьорът се засмя.
— Знам как е. Доскоро.
Скоростната кутия изръмжа и пикапът тръгна напред. След това спря. Включиха се светлините за заден ход и пикапът се върна и се изравни с Ибрахим.
— Вие през портата за кравите ли дойдохте? — запита шофьорът.
Задавен от притеснение, Ибрахим кимна.
— Там имаше ли пикап?
— Не. Какъв е проблемът?
— Пайва и Кабрал не отговарят на радиостанцията.
Ибрахим махна с палец към останалите, които стояха около тръбопровода.
— И нашите не са наред тази вечер.
— Сигурно е от слънчевите изригвания или нещо такова — каза шофьорът. — Интересен акцент имаш.
— Ангола. Живях там допреди година.
Шофьорът сви рамене.
— Добре. Карайте я леко.
Пикапът тръгна и се изгуби надолу по пътя. Ибрахим изчака, докато двигателят му вече не се чуваше, и си отдъхна. „Почти съм готов. Аллах, води ме.“ Пресече пътя, промъкна се в канавката, след което излезе от другата страна. Оградата се виждаше вече, на сто метра. Мина последната опора и се зае да си брои крачките. По средата спря и коленичи. Тръбопроводът се намираше точно над главата му. Ибрахим чуваше как горивото бълбука в стоманената тръба.
Първият от двата заряда и най-голям от всички шест тежеше 250 грама, но въпреки това се побираше лесно в джоба на бедрото му. Вторият заряд, от петдесет грама, се събираше в дланта на ръката му. Той настрои цифровия хронометър на главния заряд на четири минути и десет секунди, а втория — на пет минути. Стисна очи, каза бързо една молитва, стана, постави главния заряд от долната страна на тръбата и включи хронометъра. Видя как се отброиха две секунди и излезе на открито, завъртя се и се почеса по главата. Изчака достатъчно, за да е сигурен, че всичките трима са видели сигнала, включи хронометъра на последния заряд и го сложи в опаковката от порест найлон.
Метна пакета през оградата, обърна се и тръгна.
74
ХЕНДЛИ, ГРЕНДЖЪР и Рик Бел прекараха част от следобеда и ранната вечер в разговори с Доминик в заседателната зала. Джак-младши и Джон Кларк седяха на столове до стената и слушаха. Доминик привидно се държеше, но Хендли реши, че присъствието на Джак като роднина и добър приятел може да помогне. А от Кларк Хендли искаше погледа на професионалист.
Джак наблюдаваше внимателно братовчед си, който разказваше за мисията в Триполи: първата им среща с Арчи, разходката из Медина, за да отвлекат Бари, пътуването до къщата на Алмази и накрая смъртта на Брайън. Доминик отговаряше на всички въпроси сбито, но изчерпателно, без да губи търпение и да се колебае. И без никаква следа от емоционалност, установи Джак. Братовчед му не показваше нищо — нито по лицето, нито като поведение. Беше сякаш изпразнен.