— А чатване в реално време? — предложи Бел. — „Гугъл“, „Яху“… Агонг Найоан имаше сметка в „Гугъл“, нали, Джон?
— Да, но компютърджиите я прегледаха. Нищо не откриха. Според мен ако Революционният съвет минава в радиомълчание за редовната си електронна поща, вероятно ще забрани и другите видове комуникация.
— Значи ще им трябва сървър — обади се Хендли. — Където човек да може всеки ден да проверява и да получава съобщения само за него.
— Посрани боже — възкликна Джак. — Това е.
Затрака по клавиатурата на лаптопа си.
— Съхраняване на файлове в интернет.
— Какво? — запита Кларк.
— Има сайтове, които предлагат архивиране на файлове. Да кажем, имаш няколко песни във формат МПЗ и се тревожиш да не ги загубиш, ако компютърът ти се скапе. Записваш се в някой от тези сайтове, качваш си файловете и те седят там по сървърите.
— Колко такива сайтове има?
— Стотици. За някои трябва да плащаш, но повечето са безплатни, ако файловете са малки — под гигабайт.
— Това много ли е?
Джак помисли малко.
— Да вземем един стандартен документ в „Уърд“. Един гигабайт означава към половин милион страници.
— Мамка му.
— Обаче красивото в случая е следното. Някой боклук от Революционния съвет в Танжер се включва в един от тези сайтове, качва си текстов документ с низ от неколкостотин числа, а друг от Япония го изтегля, изтрива го от сайта и после вкарва числата в еднократната парола от стеганограмата, която е взел от сайта на Революционния съвет, и съобщението му е готово.
— Какво е необходимо да се запише човек на някой от тези сайтове? — запита Хендли.
— За безплатните… адрес на електронна поща, а такива има колкото искаш. По дяволите, има места в интернет, които ще ти дадат дори адрес, който след петнадесет минути се самоунищожава.
— Голяма анонимност — обади се Рик Бел. — Вижте, всичко това го разбирам. Има смисъл, но какво да правим ние?
Вратата на залата се отвори и Чавес влезе в заседателната зала.
— Трябва да видите нещо.
Взе дистанционното, включи плоския телевизор и намери канала на Си Ен Ен. Хванаха говорителя по средата на изречението.
— …отново, това е предаване на живо от новинарски хеликоптер в Бразилия. Пожарът е започнал малко след осем часа местно време…
Джак се наведе напред в стола си.
— Всемогъщи Исусе.
Хеликоптерът, изглежда, снимаше от пет километра или повече, но все пак две трети от екрана бяха изпълнени с пламъци и гъст черен дим. През дима се виждаха отблясъци от някакви вертикални конструкции и кръстосани тръби, както и кръгли резервоари за съхранение.
— Това е рафинерия — каза Джон Кларк.
Говорителят отново се обади:
— Според „Рекърд Нюс“ мястото на пожара е рафинерия на „Петробразил“, известна като „Паулиния РЕПЛАН“. Паулиния е град с шестдесет хиляди души и се намира на осемдесетина мили северно от Сао Паулу.
Хендли се обърна към Джак.
— Можеш ли…
Джак вече беше отворил лаптопа си.
— Работя по въпроса.
— …„Паулиния РЕПЛАН“ е най-голямата рафинерия в Бразилия, с площ хиляда и осемстотин акра и с продукция от почти четиристотин хиляди барела дневно…
— Инцидент ли е? — запита Рик Бел.
— Не мисля — отговори Кларк. — Хиляда и осемстотин акра са почти три и половина квадратни мили. Комплексът е почти изцяло обхванат. Виж, когато започвах кариерата си, разигравахме подобни ситуации непрекъснато. Рафинериите са сочни цели, но нищо по-малко от половин дузина ракети „Пейвуей“ не може да ги запали изцяло. По дяволите, нашите рафинерии са почти на тридесет и пет години и на едната си ръка може да преброи човек колко инцидента е имало. Твърде много са резервните обезопасителни системи.
Докато пишеше на лаптопа, Джак каза:
— „Паулиния“ е доста нова. Няма и десет години.
— Колко са служителите?
— И хиляда може да са. Може и хиляда и двеста. Смяната е нощна, значи дежурните са по-малко, но вероятно там има поне четиристотин души.
— Ето — обади се Кларк. — Точно там… — Отиде до телевизора и почука с пръст една зона в рафинерията. — Пламъците се движат — това е течност, и то доста.
Докато гледаха, хеликоптерът на „Рекърд Нюс“ се приближи до пламъците, като зави около рафинерията, докато покаже северната страна.
Джак каза:
— Добре, открих го. „Паулиния“ е и терминал на тръбопровод за етилов алкохол. Тръбопроводът идва от север.
— Да, виждам го — обади се Рик Бел. Отиде до телевизора и посочи едно място в северната граница на комплекса, където тръбопроводът беше разкъсан и бълваше гейзер пламтящ етанол.