Биъри беше завършен компютърен специалист чак до очилата с дебели черни рамки и бледото лице, но поддържаше електронните зъбни колела на Колежа смазани и мъркащи като котета.
— Класифицирано, а? — запита Брайън. — Я не ми ги пробутвай тия.
Джак вдигна ръце и сви рамене.
— Съжалявам.
Също като баща си, Джак Райън-младши не нарушаваше правилата. Братовчед или не, Брайън нямаше нужните привилегии. Точка.
— Чудил ли си се някога за името? — запита Доминик. — РСУ? Нали знаеш колко много онези обичат двойните значения?
„Интересна идея“, помисли Джак.
Революционният съвет „Умаяд“ беше измислен от самия Емир, или поне така предполагаха. Но дали съкращението означаваше само това, или препращаше към изпитания и верен ислямски символ на джихада, Саладин, или пък имаше друг смисъл?
Роден като Салах ад дин Юсуф ибн Аюб около 1138 г. в Тикрит, днешен Ирак, Саладин бързо се прочул по време на кръстоносните походи, отначало като защитник на Баалбек, а след това като султан на Египет и Сирия. Фактът, че проявите му на бойното поле са в най-добрия случай малко, не значеше много за мюсюлманската история и както се случва с много исторически фигури на изток и на запад, важното е какво смятат, че олицетворява Саладин. За мюсюлманите той беше отмъщаващият меч на Аллах, застанал срещу прииждащите като порой кръстоносци друговерци.
Ако имаше нещо в името на РСУ, то вероятно се криеше в последната дума, Умаяд — името на джамията в Дамаск, в която се намираше гробът на Саладин в саркофаг от мрамор, дарен от германския император Вилхелм II, и обикновен дървен ковчег, в който все още лежеше тялото. Фактът, че Емира е избрал Умаяд за главната дума на организацията си, предполагаше, според Джак, че за него джихадът е повратна точка, точно както смъртта на Саладин е преход от този живот на борба и страдание към вечния рай.
— Трябва да помисля — каза Джак. — Предположението ти е добро.
— Братовчед, тук, горе, не е пълно само с пясък — отвърна Брайън, като се усмихна и почука слепоочието си с показалец. — И какво прави баща ти сега с толкова свободно време?
— Не знам.
Джак не прекарваше много време вкъщи. Така избягваше разговори с родителите си, а колкото повече говореше за „работата“ си, толкова повече щеше да разпали любопитството на баща си. Ако баща му разбереше какво става тук, сигурно щеше да побеснее. А за реакцията на майка си Джак-младши дори не смееше да мисли. Тази мисъл го измъчваше. Джак съвсем не беше мамино синче, но пък има ли на света син, който някога спира с опитите да впечатли родителите си и да търси одобрението им? Как беше поговорката? Мъжът не е истински мъж, докато не убие баща си — в преносен смисъл, разбира се. Джак беше зрял човек, който се занимаваше със сериозни гадории в Колежа. „Време е да изляза изпод сянката на татко“, каза си той за пореден път. А тази сянка се оказа доста голяма.
Брайън каза:
— Басирам се, че му доскучава и…
— Тича?
— А ти не би ли тичал?
— Не забравяй, че съм живял в Белия дом. Тичал съм достатъчно. С удоволствие ще ловя лошите оттук, от бюрото.
Джак си помисли, че ще ги лови предимно с компютъра, но ако си изиграе картите правилно, сигурно ще го пуснат и на терен. Вече репетираше молбата си пред шефа на Колежа, Гери Хендли. Онази работа с МоХа трябваше да значи нещо, нали така? Братовчедите му бяха умни стрелци. Дали това важеше и за него? — запита се Джак. Можеше ли да е такъв? В сравнение с тях, той беше водил живот на завет, като добре пазеният син на президента Джон Патрик Райън, но това имаше и ползи, нали така? Научил се беше да стреля от агентите от Тайната служба, играл беше шах с държавния секретар, живял беше и слушал, макар и отстрани, в света на разузнавателната и военната общност. Но знаеше ли оттам трикове, за които Брайън и Доминик бяха учили толкова усилено? Може би. Или просто мечтаеше. Както и да е, трябваше най-напред да се справи с Хендли.
— Но ти не си баща си — напомни му Доминик.
— Така е.
Джак се обърна на стола си и включи компютъра, за да прегледа сутрешните новини, както обществените, така и класифицираните. Често последните изпреварваха първите само с три дни. Най-напред Джак влезе в сайта с резюме на прехванатите записи от Агенцията за национална сигурност. Сайтът беше познат като EITS или XITS, както и с неприятния прякор „зитс“[10], и стигаше само до служители на високо ниво в АНС и ЦРУ, както и в Съвета за национална сигурност и в Белия дом.
За вълка говорим… Емира отново фигурираше в сайта. С прехваната информация. Съобщението беше строго административно по характер. Емира искаше да знае какво прави някой, без име, а с анонимен код, и дали е осъществил контакт с неизвестен чужденец във връзка с нещо неизвестно. Това беше стандартното съдържание на повечето такива съобщения — много неизвестни, нещо като рисунка с празни места за попълване, което всъщност представляваше и анализирането на информацията. Най-големият и сложен пъзел на света. И точно това късче от пъзела беше довело до среща в ЦРУ.