„Махай се, жено“ — помисли си Муса. Сви рамене и каза:
— Малък град.
— Така е. Приятна закуска. След няколко минути ще проверя дали имате нужда от нещо.
Жената го остави.
„Аллах, дай ми търпение“ — мислеше Муса. Всъщност той намираше повечето американци за съвсем поносими, макар и малко бъбриви. Едва ли щеше да е така, ако имаше малко по-тъмна кожа или акцент. Странно нещо е съдбата. Свестни хора, които живеят безгрижно, молят се на фалшив бог, опитват да разберат съществуването си, което извън исляма няма смисъл. Американците обичаха своите „зони на комфорт“. Повечето от тях никога не са напускали и няма да напуснат Съединените щати заради убедеността си, че останалият свят няма какво да предложи освен приятна ваканция. Дори събитията от единадесети септември не им отвориха очите за истинския свят. Напротив. Насърчавани от своето правителство, много от тях се свиха по-навътре в черупките си и се успокояваха с етикети и баналности: ислямофашисти. Екстремисти. Злосторници, които мразят нашата свобода. Онези, които искат да унищожат Америка.
Америка не можеше да се унищожи отвън — Муса го знаеше със сигурност. Емира беше прозрял тази истина. Всяка паднала империя изгниваше отвътре и същото щеше да е вярно и за Америка. Две войни, които не се развиваха по план, съсипана икономика, фалиращи банки и производствени гиганти… Тези условия може и да се променят с времето и дори да се подобрят, но бъдещите историци щяха да ги отбележат като първите признаци на загниването. Тъжната истина беше, че Америка не може да се унищожи отвътре или отвън и определено не чрез усилията на смъртни. Разрушението, ако има такова, щеше да дойде от ръката на Аллах, когато той реши това. И за разлика от всички водачи преди, Емира знаеше тази истина и съобразяваше стратегията си с нея.
Муса знаеше, че трябва да минат още четири дни и ужасяващият свят, който Америка така много се бореше да запази, щеше да се срине.
Кларк и Джак имаха билет за самолет на „Ю Ес Еъруейз“ в шест следобед от летище „Дълес“ за Норфолк, а Чавес и Доминик щяха да заминат с нощен полет на „Нортуест“ за Рио де Жанейро. Щяха да кацнат почти по едно и също време.
Деветдесет минути след началото на пожара в „Паулиния“ и след като небето над брега почерня от дим, Сао Паулу затвори въздушното си пространство за всякакъв трафик. Хендли и Гренджър сметнаха това за добър знак — ако имаха късмет, извършителите на нападението в рафинерията нямаше да са се измъкнали, преди летището да затвори. Почти сигурно имаха резервен план за бягство, но не се знаеше колко бързо той ще ги изведе от страната.
Докато останалите стояха в заседателната зала и наблюдаваха новините от „Паулиния“, Джак намери Доминик в залата за почивка, сложил длани една върху друга на масата пред себе си. Гледаше безцелно. Вдигна очи едва когато Джак застана до него.
— Хей, Джак.
— Динг каза ли ти новината? За Сао Паулу?
— Да.
— Ако не се чувстваш в състояние да идеш, сигурен съм, че…
— Защо да не съм в състояние?
Въпросът изненада Джак.
— На твое място аз мисля, че нямаше да мога. Доминик, той ми беше братовчед и го обичах, но ти е брат.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че двадесет и нещо часа откакто Брайън почина, се връщаш и като те питам, ми отговаряш малко особено. Просто е странно, това е.
— Съжалявам.
— Не търся извинение. Искам да говоря с теб.
— Брайън е мъртъв, Джак. Знам го, ясно ли е? Аз гледах как умира.
Доминик щракна с пръсти.
— Ето така. Знаеш ли какво си помислих в този момент?
— Какво?
— Че ако не беше онзи задник Бари, Брайън сигурно щеше да е жив.
— Ти вярваш ли в това?
— Не, но едва се въздържах да не изляза от колата и да му вкарам един куршум в главата. Всъщност бях хванал дръжката на вратата. Исках да го убия, после да се върна в къщата на Алмази и да видя дали някой от онези задници още не е жив, та да убия и него.
— Бил си в шок. Още ли се чувстваш така?
— Не чувствам много неща, Джак. Това ме плаши.
— Казват му шок. Може да се чувстваш така известно време. Всеки е различен. Ще го преодолееш по твоя си начин.
— Да бе, и какво те прави такъв специалист по тези неща?
— Ти чу ли за Синага?
— Фалшификатора ли? Какво за него?
— Аз пазех отзад, когато Джон и Динг му разбиха вратата. Той изскочи през прозореца и изведнъж ми налетя с нож. Борихме се, аз успях да го хвана за врата и се спънах или нещо такова. Когато станах, го гледам как лежи и се гърчи. Загледан в мене. Не знам как точно съм го направил, но му счупих врата.