Выбрать главу

76

ШАСИФ ХАДИ СМЕТНА пожара за разкошен. Дори от три мили небето над короните на дърветата изглеждаше почти толкова ярко, колкото слънцето. След това дойдоха експлозиите, големите гъби пламък и бушуващ черен дим, които безшумно се издигаха в тъмното небе, последвани след няколко секунди от толкова силно боботене, че Хади го почувства как идва от пътя, преминава през гумите на колата му и разклаща седалката. „Чрез нас четиримата — помисли си той — ръката на Аллах удари и затри рафинерията.“

След като поставиха зарядите, те постъпиха съгласно инструкциите на Ибрахим и един след друг се върнаха по тръбопровода до горичката, в която бяха се преоблекли. Без обяснение Ибрахим им нареди да бягат и се втурна в спринт. До портата оставаха двеста метра, когато избухна първият заряд.

Загледан през задното стъкло, Хади видя как зарядите избухват един след друг, последвани от по-големия основен заряд, а после настъпи тишина за минута и петдесет секунди, ако не се броят алармите на рафинерията. Екипите за действие в критични ситуации вероятно тъкмо са стигнали до тръбопровода, когато главният заряд се взриви и запали етиловия алкохол, който плисна като вълна цунами в комплекса. Вероятно тези мъже са умрели почти веднага. Хади се надяваше, че са умрели без много болка. Бразилия е предимно християнска страна, което я правеше враг на исляма, но това не значеше, че не заслужават милост. Ако страдат, такава е волята на Аллах. Ако загинат бързо, пак е според волята на Аллах. Както и да е, той и останалите бяха успели с мисията си.

Когато стигнаха при горичката, закараха пикапа сред дърветата и се върнаха във фолксвагена, изкараха го навън и заключиха портата. Деветдесет секунди по-късно седяха в колата на Хади. Съгласно плана той последва Ибрахим и останалите до мястото, където Фаид беше оставил своята кола на няколко мили оттук. Когато спряха, Ибрахим излезе и махна на Хади да се приближи.

— Не сме взели предвид една важна подробност — каза Ибрахим. — Атмосферните условия.

— Не разбирам — отбеляза Ахмед.

Ибрахим посочи на запад към рафинерията. Пламъците се издигаха високо нагоре, на стотина метра, а над тях като таван се виеше гъст черен дим. Виждаше се как димът бавно отива на югоизток.

— Насочва се към Сао Паулу. Скоро ще затворят летището, ако не са го сторили вече.

— Прав е — отвърна Хади. — И все пак от всичките ни възможни грешки тази е най-малко притеснителна. Ако се измъкнем, добре. Ако не, ще умрем, като знаем, че сме изпълнили дълга си.

Фаад се разсмя.

— Прав си, разбира се, но предпочитам да съм жив, за да видя плодовете на нашите усилия. Нека Аллах прости суетата ми.

— Каквото има да става, ще става — отговори Ибрахим. — Ние все още имаме шанс. Всички знаем алтернативния маршрут.

Той погледна часовника си.

— Ще се срещнем утре по обяд в ботаническата градина в Рио. Ако по някаква причина някой закъснее, се срещаме на второто място след четири часа. Късмет.

* * *

Спали само два часа, преди да тръгнат от летището, двамата се чувстваха бодри, защото излитаха в момента, когато нощта се смени със зората. Оказа се, че в икономичната класа няма места, и затова седяха в първа класа на разноски на Колежа. А и кафето си го биваше.

— Знаеш ли, Джон, не разбирам нещо — каза Джак.

— Какво? — запита Кларк.

— За онези двамата, братът и сестрата. Още са на тийнейджърска възраст. Какво ги кара да идат в друга страна и да убиват хора, които не познават?

— Първо, не знаем нищо, освен че са дошли с фалшиви паспорти.

— Да, но едва ли са тук, за да играят плажен волейбол.

— Съгласен съм. Искам да кажа, че в нашата работа е най-добре да приемаш нещата такива, каквито ги получаваш. Подозрението е хубаво нещо, но може и да те убие.

— Разбирам.

— Та на въпроса — според мен няма отговор. Или поне не е лесен. Ти питаш как се създава терористът. Бедност, безнадеждност, погрешно насочен религиозен плам, нуждата да се чувстваш част от нещо по-голямо от самия теб… Избери си някоя причина.

— По дяволите, Джон, ти направо сякаш им съчувстваш.

— Така е. До момента, в който тези неща не доведат до желанието да вдигнеш пушка или да си вържеш бомба. След това нещата се променят.

— И какво, спираш съчувствието си ли?

— То си зависи от теб, Джак, но част от работата ни изисква да си сложиш капаци на очите. Да се справяш с онова, което е пред теб. Всеки терорист има майка и баща. Може би и деца, и хора, които го обичат. По дяволите, сигурно е съвестен гражданин шест от всеки седем дни, но в този един ден, в който реши да вземе пушка или да постави бомба, той се превръща в заплаха. И ако ти си човекът между него и невинните хора, можеш да си позволиш да се тревожиш само за тази заплаха. Разбираш ли ме?