Джак кимна.
— Да, така мисля.
Реалният свят съществуваше предимно в оттенъци на сивото, но дойдеше ли моментът на истината, имаше място само за бяло и черно. Джак се усмихна и вдигна чашата си за кафе за тост.
— Мъдър човек си ти, Джон.
— Благодаря. Човек поумнява с годините. Или поне така се предполага. Но винаги има изключения. Баща ти например. Той е много мъдър за възрастта си. Това го разбрах още при първата ни среща.
— Това кога е било?
— Добър опит, Джак. Ти говори ли с него?
— За Колежа ли? Да, когато се върнахме заедно в колата от „Андрюс“. Отначало побесня, но всичко мина много по-добре, отколкото си мислех.
— Нека позная — той иска да е този, който ще го каже на майка ти?
Джак кимна.
— И между нас казано, много съм доволен. Баща ми е печен кучи син, но майка ми… Тя може да те погледне така, както само майките умеят, нали се сещаш?
— Да.
Известно време седяха, без да разговарят, и сърбаха кафе.
— Мисля си за Доминик — обади се Джак.
— Ще се справи. Не забравяй, че след твоя неговият преход е най-труден. От агент на ФБР стана шпионин. Премина от служба, която съществува според правила и регламенти, към посредническа къща, която издирва лошите по незаконни начини. А и сега това с Брайън… Лайняна работа, откъдето и да я погледнеш.
— Мисля си, че е твърде рано да се връща в действие.
— Динг не мисли така, което за мен е достатъчно. И за Гери. Освен това сега сме само четиримата и имаме доста работа.
Кларк се усмихна.
— По дяволите, не забравяй с кого работи сега. Аз съм поверил дъщеря си на този човек, Джак, и не съм съжалявал. Той ще се погрижи Доминик да се справи.
Въпреки че ги деляха по-малко от четиристотин мили, Рахарьо Праната и Керсен Касеке правеха едно и също няколко седмици наред: ходеха до училището, без да привличат никакво внимание към себе си, и чакаха заповеди. Заповедта на Праната дойде няколко часа след тази на Касеке при последната проверка за съобщения през този ден. Толкова се изненада от текстовия документ във входящата си кутия, че не успя да декодира посланието при първия опит.
Избраното за него място се намираше на не повече от миля от апартамента му. Минаваше покрай него почти всеки ден. То представляваше почти идеална цел: достатъчно голямо да побере стотици хора и в същото време заобиколено от всички страни от други сгради. Моментът на нападението също имаше смисъл. Праната знаеше за въпросното събитие от рекламите по целия град, но не се интересуваше от подробностите. Някакво освещаване. Статуя или фонтан. Не че това имаше значение.
От трите цели, за които му казаха да се готви, тази предлагаше най-големи възможности за масирани поражения. Какво казваха в Америка? Стрелба по пуйки?
Намери лесно картите, които ползваше по време на подготовката — няколко от тях дори му дадоха в туристическия център на града. Топографската карта свали от популярен сайт за любителите на пешеходния туризъм — местните пътеки не го интересуваха, но намери ясно обозначени надморски височини и разстояния, а разходката из града с преносимия уред за глобално позициониране потвърди точността им.
След като се убеди, че разполага с всички необходими данни, той просто набра цифрите в съответните уравнения и получи настройките.
Сега идваше трудната част: чакането. Щеше да прекара времето си, като се упражнява да сглобява и демонтира оборудването.
Вторият ден, през който Муса шофираше, беше относително кратък, защото той отиде от Топениш, Вашингтон, до Нампа, Айдахо, чиято единствена претенция за известност, според рекламното табло в предградията, се състоеше в това, че някога е бил не само най-големият град в окръг Каньон в Айдахо с население от 79 249 души, но и най-бързо развиващият се. А друго табло на стотина метра след първото разгласяваше, че Нампа е и „Страхотно място за живеене!“.
Когато планираше маршрута си от Блейн, Муса искаше да нощува в средно големи градове — не твърде големи, за да имат агресивни и добре обучени полицаи, но не и много малки, за да не предизвика любопитство пристигането на тъмнокож непознат. Топениш, с население само от осем хиляди, сигурно щеше да попадне във втората категория, ако не се намираше близо до Якима. Разбира се, срещата му с Уили, прекалено любопитния шеф на полицията в Топениш, пося съмнение в мислите на Муса. Ситуацията не се промени, разбира се, нито пък щеше да се промени дори ако полицаят го беше питал за още неща. Освен неизгорените фалшиви документи, които показа на митничаря във Ванкувър, Муса сега имаше визитки, писмо на бланка и формуляри с печата на университета в Лac Вегас. Прикритието му си оставаше същото — богат и невротичен собственик на кон в Белингам, който не се доверява на рентгена на местния ветеринар.