Скочи, изтича до тялото, пребърка го набързо и затича нагоре по стълбите. Доминик го чакаше на върха, клекнал зад един контейнер за боклук заедно с мъжа от ланчията и Хади. Сто метра надолу алеята водеше към паркинг, осветен от улични лампи. Някъде наблизо се чуваше тупкане на топка за баскетбол и викове на деца.
— Двама останаха — каза Чавес.
— Ще трябва да ни стигнат.
Чавес хвърли нещата, които беше взел от мъртвия: паспорт, пачка пари и ключове за кола. Взе ключовете и ги разлюля пред очите на мъжа от ланчията и Хади.
— Коя е колата, фиатът или фордът?
Двамата мъже не отговориха.
Доминик хвана Хади за косата, рязко дръпна главата му назад и навря дулото на пистолета си между устните му. Хади се съпротивляваше, като стисна зъби. Доминик замахна и рязко го удари по гръкляна. Хади изпъхтя. Доминик навря пистолета си в устата му.
— Пет секунди и ще ти пръсна мозъка по алеята.
Хади не реагира.
— Четири секунди. Три секунди.
Чавес наблюдаваше очите на своя партньор. Изражението на лицето може да се нагласи при нужда, но очите не бяха така лесни. По погледа на Доминик Чавес разбра, че не се шегува.
— Дом…
— Две секунди…
— Дом! — кресна Чавес.
Хади кимна и вдигна ръце. Доминик извади пистолета и Хади каза:
— Фордът.
Мъжът от ланчията изръмжа:
— Ти си предател.
Доминик насочи пистолета в лявото му око.
— Ти си следващият. Къде е паркиран?
Мъжът не отговори.
— Този път имаш три секунди — каза Доминик, след което замахна и удари мъжа по коляното. — И след това ще носиш бастун цял живот.
— На една пряка източно от билярдната зала, по средата на другата улица от южната страна.
Чавес каза на Дом:
— Иди я вземи. Аз ще се грижа за нашите приятели.
Петнадесет минути по-късно Чавес чу клаксон и погледна към алеята. Фордът чакаше там с отворена врата. Вдигна мъжа от ланчията и Хади и ги накара да тръгнат. При колата ги набута на задната седалка.
— Намерих това в багажника — каза Доминик, като вдигна малка намотка ръждива тел за бали. Чавес се наведе над седалката.
— Дайте ми ръцете си.
Доминик подкара колата.
— Ще ни трябва малко уединение — каза Чавес. Седна странично на предната седалка, като облегна пистолета на облегалката.
— Мисля, че знам едно място. Видях го по пътя насам.
Сградата почти не се различаваше от останалите — четириетажен правоъгълник с един вход и прозорци с балкони, само че прозорците бяха заковани с дъски. Отстрани на сградата тръгваха и се губеха в тъмнината няколко обрасли с храсти стъпала. На предната врата се виждаше официален на вид печат. На португалски надписът означаваше „За събаряне“.
— Тук — каза Доминик. — Веднага се връщам.
Стана, проправи си път през обраслите стъпала и изчезна. Върна се след две минути. Кимна на Чавес, който излезе и застана зад мъжа от ланчията и Хади, които следваха Доминик нагоре по стълбите. След десетина метра храсталаците се разредиха и стъпалата завиха надясно върху една веранда. Задната врата също имаше печат „За събаряне“, но се държеше само на долната си панта. Доминик я вдигна, измъкна я от пантата и я сложи настрана. Чавес нареди на Хади и мъжа от ланчията да влязат.
Светлината на тънкото като химикалка фенерче със светодиод на Доминик позволи да разберат защо сградата е отредена за събаряне. По стените, пода и тавана се виждаха сажди, а на някои места имаше обгаряния до самите основи. Подът представляваше шахматна дъска от стопен линолеум, обгорен шперплат и дупки, през които се виждаха долните етажи.
— Сядайте — заповяда Чавес.
— Къде? — сопна се мъжът от ланчията.
— Където няма дупка. Сядайте.
Двамата се подчиниха.
Доминик каза:
— Ще ида да огледам.
Чавес седна срещу пленниците, заслушан как Доминик рови из другите стаи. Върна се с мърлява газена лампа. Разклати я — отвътре се чу пляскане. Сложи я в ъгъла и я запали. Стаята се изпълни с жълта светлина и съскане. Чавес погледна към Доминик и сви рамене. Доминик каза:
— Ти си шефът, ти командваш парада.
Чавес стана, приближи мъжа от ланчията и Хади и коленичи.
— Ще говоря малко. Искам да слушате. Внимателно. Няма да ви будалкам и не искам вие да ме будалкате. Ако се спогодим, вие двамата имате много по-добри шансове да видите изгрева на слънцето. Как се казвате?
Никой от двамата не отговори.
— Хайде де, малките имена, за да можем да си говорим.