Това едва ли може да се случи на по-приятен човек, реши Джак.
8
ДРИСКОЛ и неговите рейнджъри знаеха отдавна, че разстоянията на картата на Хиндукуш не отговарят на истината. Всъщност дори картографите от века на цифровата техника нямаше как да изчислят пространственото влияние на всяко възвишение, понижение и рязък завой на терена. При планирането на мисията капитан Уилсън беше умножил всички техни преценки по две, което по принцип вършеше работа, и Дрискол, който разбираше, че до зоната за кацане има не три, а шест километра или почти четири мили, за малко не изпсува заради тази математическа корекция. Но се въздържа. Нямаше да помогне. Дори можеше да навреди, защото щеше да означава пропукване в дисциплината на екипа. Дори и погледите им да не го следяха всяка минута, рейнджърите се водеха по него. Не само лайната, но и психическата настройка падаше надолу.
Тейт, който водеше групата, спря и вдигна юмрук, при което цялата разпръсната колона се закова на място. Дрискол приклекна, както и всички други в почти пълен синхрон. Дулата на автоматите зад него се насочиха напред, като всеки мъж хващаше своя сектор и се оглеждаше и ослушваше. Намираха се в тесен каньон — толкова тесен, че Дрискол се съмняваше дали ждрело, широко три метра, може да се нарече каньон, но нямаха избор. Или трябваше да изминат тези триста метра, или да прибавят още две мили към пътя си и да рискуват прибиране през деня. От засадата насам не бяха чули или видели нищо, но това не значеше много. Хората от Революционния съвет „Умаяд“ познаваха тези земи по-добре от всеки и от опит знаеха колко време е необходимо на войниците с раници да ги изминат. Освен това знаеха и малкото места за кацане на хеликоптери, от които врагът можеше да им избяга. Следователно организирането на нова засада изискваше да се движат по-бързо от жертвата.
Без да се обръща, Тейт даде сигнал за ставане. Дрискол се изправи.
— Какво има? — прошепна той.
— Наближаваме края. Още тридесетина метра.
Дрискол се извъртя, посочи Барнс, вдигна два пръста, след което даде сигнал за тръгване. Барнс, Йънг и Гомес се озоваха при него след секунда.
— Край на пролома — обясни Дрискол. — Огледайте се наоколо.
— Ясно, шефе.
Тръгнаха. Зад себе си сержантът дочу гласа на Колинс:
— Как е рамото?
— Добре.
Шестте хапчета ибупрофен, които Колинс му беше дал, намаляваха болката, но всяко сътресение му причиняваше парещи вълни по рамото, гърба и врата.
— Свали си раницата.
Колинс не изчака протестите на Дрискол и отметна презрамката.
— Кървенето е намаляло. Усещаш ли си пръстите?
— Да.
— Размърдай ги.
Дрискол му показа среден пръст и се ухили.
— Така става ли?
— Докосни палеца си с всеки пръст.
— Господи, Колинс…
— Хайде.
Дрискол се подчини, но пръстите му се движеха мудно, сякаш бяха ръждясали в ставите.
— Сваляй раницата. Ще разпределя товара ти.
Дрискол отвори уста да възрази, но медикът го сряза:
— Виж, ако оставиш раницата, смятай, че ще си загубиш ръката до рамото. Много вероятно е да имаш увреждане на нервите и тридесетте килограма не помагат.
— Добре де, добре…
Барнс, Йънг и Гомес се върнаха. Колинс подаде раницата на Барнс, който отиде назад по редицата, за да разпредели съдържанието й. Йънг докладва на Дрискол: