— Бъзикаш се, нали?
— Не. Емира е пристигнал със самолет „Дасо Фолкън“ преди около месец. Оттогава живее край Вегас.
— И Хади е знаел къде…
— Да.
— Глупости — обади се Джак. — Има причина той да е тук. „Паулиния“, корабът „Лосан“… Динг е прав. Възелът се разплита.
— Съгласен съм — каза Гренджър. — Затова ще го заловите. Чавес и Карузо вече летят. Ще кацнат около час след вас.
— Значи го залавяме и го оставяме на прага на ФБР, така ли? — запита Кларк.
— Не веднага и не, докато не го поизстискаме.
— Това може да отнеме време.
— Ще видим.
Хендли каза това с усмивка, която Джак можеше да опише единствено като леко злобна.
В базата „Андрюс“ реактивният „Гълфстрийм“ ги чакаше готов, с отворена врата и спусната стълбичка. Джак и Кларк си взеха нещата от задната седалка на автомобила, стиснаха си ръцете с Хендли и Гренджър и се качиха на самолета. Вторият пилот ги посрещна на вратата.
— Сядайте където искате.
Прибра стълбичката, завъртя вратата, за да я затвори, и я заключи.
— Тръгваме към пистата след пет минути и излитаме след десет. Вземете си нещо от хладилника и минибара.
Джак и Кларк отидоха в задната част на салона. На последния ред седалки видяха едно познато лице: доктор Рич Пастермак.
— Гери не ми обясни много — каза той. — Моля ви, кажете ми, че ще летим посред нощ през цялата страна по адски хубава причина.
Кларк се усмихна.
— Нищо не е гарантирано, докторе, но мисля, че си струва да си прекарате времето с нас.
Заради разликата от четири времеви зони и четирите часа и двадесет минути полет самолетът кацна на северното летище в Лас Вегас само двадесет минути след като излетя от базата „Андрюс“. Естествено, Джак разбираше това явление, но човек можеше да си докара главоболие, ако се замисли прекалено много за чудноватата гъвкавост на темпоралния свят.
Когато не дремеха, двамата с Кларк обсъждаха подробно мисията в кораба „Лосан“, говореха за бейзбол и се ровеха в хладилника и минибара. Пастермак седеше на стола си, като от време на време задрямваше, но най-вече гледаше в празното пространство. Джак знаеше, че докторът трябва да мисли за много неща. Загубил беше брат си в онова грозно септемврийско утро и сега, осем години по-късно, летеше през цялата страна, за да се срещне евентуално с човека, който е планирал цялата операция. Но пък и думата „среща“ не подхождаше на случая. Джак не пожелаваше на никого онова, което Пастермак пазеше за Емира. Или почти на никого.
Самолетът спря и двигателите му затихнаха. Джак, Кларк и Пастермак си събраха личните вещи и тръгнаха към вратата. Вторият пилот излезе от кабината, отвори вратата и спусна стълбичката.
— Докторе, искате ли да ви изпратим нещата с кола?
— Не, ще ги чакаме.
На пистата Кларк запита доктора:
— Какви неща?
— Оръдията на моя занаят, господин Кларк.
Пастермак го каза без най-малък намек за усмивка.
Един автобус ги закара до залата и след десет минути всички седяха в миниван „Форд“ на път за „Ранчо Драйв“ на юг. Спряха в паркинга за кратковременен престой „Маккарън“ и намериха място за колата. Джак набра телефона на Доминик, който отговори на второто позвъняване.
— Кацнахте ли? — запита Джак.
— Преди пет минути. Вие къде сте?
— Ще спрем пред изхода за пристигащи.
Чавес и Доминик хвърлиха саковете си в багажника и се качиха в колата. Всички се поздравиха. Чавес каза:
— По дяволите, Джон, не съм мислил, че ще те видя зад волана на такъв женски миниван.
— Задник.
Кларк потегли към шосето.
Пътуването отне само петнадесет минути и не след дълго колата навлезе в новостроящ се богаташки квартал. Като следваше указанията на Чавес, Кларк подмина къщата, без да спира, след което зави на ъгъла и се насочи обратно към входа за квартала. Спря колата при знака стоп и изключи фаровете.
— До изгрева остават към два часа, а ние не знаем какво има вътре, нали, Динг?
— Хади е видял гаража, кухнята и хола. Само това.
— Аларма?
— Не си спомня да е виждал панели за аларма. Знае със сигурност, че Емира има един охранител. Казва се Тарик. Нормален на вид, среден на ръст, с кафява кола, но ръцете му са изгорени. Хади не знае нищо за него.
— Значи със сигурност вътре има двама души — отбеляза Кларк. — Сигурно доста време е минало, откакто Емира си е играл на войници, но нека приемем, че и двамата са кофти типове. Имате ли въпроси?
Никой не каза нищо.