Той седна при Кларк на масата срещу Тарик. Вързали бяха ръцете и глезените му с тиксо, а самия него — към крака на кухненската маса.
— Какво е станало с ръцете ти? — запита Кларк.
Тарик дръпна ръце от масата и ги сложи в скута си.
— Пожар.
— Така реших и аз. Какво точно е станало?
— Нахлувате в дома ми, измъквате ме от леглото. Не сте полиция. Кои сте и какво искате?
— Знаеш защо сме тук — отговори Джак. — Кога замина той?
— Кой? Аз живея тук сам.
— Шазиф Хади ни каза друго нещо — обади се Кларк.
Като чу това име, Тарик присви очи съвсем леко, след което възстанови нормалната си гримаса.
— Не искаш ли да знаеш как намерихме Хади? — запита Джак. — Хванахме го в Рио де Жанейро. След нападението над рафинерията в Паулиния Емира му наредил да преустанови контакта с Ибрахим, Фаад и Ахмед. Казал му, че те са го предали.
— Това не е… — каза Тарик и спря посред думата.
Кларк каза:
— Не е вярно ли? Прав си. Истината е, че ние разбихме шифрите ви. Всичките еднократни пароли в картинките във вашите сайтове… Разбихме ги, качихме съобщение на сайта на Хади за дадения ден и го накарахме да бяга — точно към нас.
Кларк погледна към Джак.
— Колко, десет минути ли му трябваха да се пречупи?
— Нямаше и толкова. И ето една новина, Тарик: товарният кораб „Лосан“ — и това спряхме. Братът и сестрата са мъртви, а пожарната служба в Нюпорт Нюс разтоварва бутилките за пропан точно в този момент.
Този път Тарик не се сдържа:
— Лъжете!
— За кое? — запита Кларк. — За Хади или за „Лосан“?
— За двете.
— Значи признаваш кой си и че познаваш Емира.
Тарик постави ръце на масата пред себе си и се загледа право напред.
От коридора Динг извика:
— Джон, ела да видиш нещо.
Кларк и Джак намериха Динг и Доминик в голямата спалня. Върху един скрин имаше лаптоп. Динг обясни:
— Намерихме го в нощното шкафче.
След това натисна един клавиш.
След няколко мига лицето на Емира се появи на екрана. Записът беше направен на фона на дивана и стената в хола.
— Казвам се Саиф Рахман Ясин. Известен съм още като Емира и съм командир на Революционния съвет „Умаяд“. Днес ви говоря като благоверен мюсюлманин и скромен слуга и войник на Аллах. Светът вече стана свидетел на отмъщението на Аллах над безбожната нация на Америка…
Кларк натисна бутона и спря видеото.
— Това са последните думи на този кучи син.
Джак запита:
— От коя дата е записът?
— От вчера — отвърна Доминик.
— Исусе.
Последваха Кларк в коридора и се върнаха в трапезарията. Кларк седна на масата, а другите останаха зад него.
— Тарик.
— Какво?
— Искам да ми кажеш къде е Саиф и какво прави. Преди да отговориш, трябва да разбереш едно правило: имаш една възможност за отговор, след което…
Тарик продължи да гледа напред.
— Ще ме убиете? Давайте, не ме е страх от смъртта. Ще ме посрещнат в рая като…
— Няма да те убием, Тарик, но преди края на този час ще искаш да те убием.
Тарик се обърна и изгледа Кларк.
— Не се страхувам.
Кларк го изгледа сериозно, след което, без да сваля очи от Тарик, каза:
— Динг, иди напълни ваната.
Кларк така и не беше разбрал спора дали давенето е мъчение. Всеки, който го е правил или преживял, знаеше, че е мъчение. Но то даваше резултати, чиято валидност можеше да се провери само от изключително добър следовател или чрез събиране на разузнавателна информация. Кларк беше благословен с първото, но нямаше време и ресурси за второто.
Трябваха им само осем минути, една накисната кърпа и точно десет литра вода. Доволен, Кларк се изправи над почти изпадналия в безсъзнание и кашлящ Тарик и се обърна към Динг, който стоеше облегнат на стената на банята със скръстени ръце.
— Извади тапата — нареди Кларк. — Да го почистим и заключим.
— Ти вярваш ли му, Джон?
— Да.
Кларк погледна часовника си.
— Освен това нямаме време.
87
KЛAPK ОТИДЕ в кухнята.
— Джак, вземи телефонния указател. Трябва ни най-близкото летище. Мисля, че трябва да търсим комерсиални полети с хеликоптер.
— Действам.
— Дом, ти карай. Докторе, имаш ли проблем да останеш тук с този? — запита Динг, който влачеше Тарик зад себе си в коридора. — Ще се върнем да те вземем.
— Добре.
Джак викна:
— Хеликоптерни разходки „Парагон Еър“ се намира на шосе двеста и петнадесет. Три мили оттук.
Всички излязоха за тридесет секунди и след две минути се движеха по шосето. Кларк се обади до Колежа. Отговори му Рик Бел и Кларк каза: