— Трябваш ми. Включи Гери и Сам на конферентна връзка веднага.
— Чакай.
След тридесет секунди Хендли се обади:
— Какво има, Джон?
— Джак също е на линията. Нашият човек е заминал вчера. В къщата имаше охранител. Имат бомба, Гери, сигурно нещо под десет килотона, но достатъчно голямо за онова, което са планирали.
— Чакай малко! Вярваш ли на това?
— Да. Трябва да приемем, че е истина.
— Откъде са я взели?
— Не знам. Нашият човек също не знаеше.
— Добре. Какво друго?
— Емира ще се срещне с шестима други на около сто мили северно оттук. Охранителят не знаеше подробности, но целта е планината Юка.
— Складът за ядрени отпадъци?
— Да.
— Но той още не е открит. Там няма нищо.
— Има подземни води — отговори Джак.
— Какво?
— То е като подземен ядрен взрив. Детонираш ли атомна бомба под двеста метра скала, ударната вълна отива право надолу. Инженерите вече са изкопали тунели за складове на дълбочина до триста метра. Подземните води се намират на тридесет метра под това ниво. Истинско геоложко сито — обясни Джак. — Цялата радиация от ядрената бомба ще премине право надолу във водоносните хоризонти, а оттам по целия югоизток. А може и до западното крайбрежие. Става дума за хиляди квадратни мили, натровени за следващите десет хиляди години.
Линията мълчеше. След малко Гренджър запита:
— Откъде ли я имат, по дяволите?
Кларк му отговори:
— Ръчно направена е — вероятно от простия вариант като цев на пушка: изстрелваш парче уран, наречено „куршум“, в друго, по-голямо парче, което се нарича „ямка“, и получаваш критична маса.
— А материалът? Него откъде са взели?
— Не знам. Охранителят каза, че един от командирите на Емира бил в Русия допреди две седмици.
Хендли каза:
— Ти си човекът на терена, Джон. Какво искаш да правиш?
— Затруднени сме, Гери. Няма на кого да се обадим за тежка артилерия. Преди някой да се помръдне, ще трябва да отговорим на стотици въпроси. Кои сме, откъде имаме информацията, какво ни е доказателството… Знаеш как е.
— Да.
— На около две минути път сме от едно летище. Ще видим дали можем да наемем хеликоптер. Не знам какво ще намерим, но до тридесет минути можем да сме над Юка. Ако стигнем първи, ще държим крепостта, докато намериш някой да те чуе.
— А ако стигнете втори?
— Дори няма да мисля за това. Ще се обадя, когато сме във въздуха.
Деветдесет мили северно от Лас Вегас, по шосе 95 в Долината на смъртта, Емира намали и пресече осовата линия, за да отбие на банкета. Черният път едва се виждаше между стената от кактуси, но той си проправи път до едно плитко място и скоро се озова в чифт коловози. През предното стъкло виждаше възвишенията Скелетън на половин миля напред, които се издигаха от безплодния терен като лунни планини.
Пътят продължаваше да се спуска надолу, след което зави на север и тръгна успоредно на плитък каньон. Четвърт миля по-нататък Емира забеляза една паркирана кола. Доближи я и видя, че е „Субару“. Муса стоеше до шофьорската врата. Емира намали при него и той се качи. Прегърнаха се.
— Радвам се да те видя, братко — каза Муса.
— И аз теб, стари приятелю. Тук ли са?
— Да, напред по пътя.
— А устройството?
— Вече е натоварено.
Емира последва указанията на Муса и кара половин миля по пътя, който завиваше около нисък хълм. Камионът на Франк Уивър стоеше паркиран с предницата към пътя. Бъчвата GA-4 хвърляше отблясъци на слънцето. Около шофьорската врата на камиона стояха трима мъже.
Емира и Муса излязоха и отидоха към тях.
— Моят екип от Русия — каза Муса. — Нумаир, Фауаз и Идриз.
Емира кимна на всеки поотделно.
— Вие се справихте добре. Аллах ще се усмихне на всички ви.
Емира погледна часовника си.
— Тръгваме след петнадесет минути.
Тясно беше, но всички успяха да се съберат в кабината на камиона. Караше Фауаз, който най-много приличаше на Франк Уивър. След пет минути се качиха обратно на шосето и тръгнаха на север. На един знак на банкета пишеше „ШОСЕ 373 — 6 МИЛИ“.
Чавес спря на паркинга на „Парагон Еър“. През оградата видяха два хеликоптера „Еурокоптер ЕС-130“, които стояха на асфалта. Чавес отиде в офиса, а Кларк и Джак излязоха от колата.
Динг, обиколи до портала за обслужващия персонал. Ще ти отворим.
Кларк и Джак тръгнаха към офиса. Зад гишето седеше жена на около шестдесет и пет години, с червена коса, фризирана във формата на кошер. През стъклена врата отдясно се влизаше в хангара за обслужване.