Кларк се замисли за един на име Били и за времето, което прекара в барокамерата с него. Спомни си колко хладнокръвно беше изтезавал оня шибан изнасилван и как съвестта му не реагираше изобщо. Но тогава беше на лична основа, а не като сега и въпреки това съвестта му оставаше спокойна. Зарязал го беше жив в едно поле до ферма във Вирджиния, откъдето го бяха закарали в болница и лекували без полза цяла седмица, преди травмата от барокамерата да отнеме непотребния му живот на изнасилван. Понякога Кларк се питаше дали на Били му харесва в ада. Но рядко.
Значи това е по-лошо от онова? Мамка му.
Пастермак погледна надолу и видя как клепачите на Емира трепнаха. Добре, връщаше се в съзнание. Добре. В известен смисъл.
Кларк отиде при Хендли.
— Кой ще го разпитва?
— Като за начало Джери Раундс.
— Искаш ли и аз да помагам?
— Добра идея е всички да стоим тука. Искам да кажа, че най-добре е да имаме подръка психиатър, а още по-добре специалист по исляма, но нямаме. Тук все нещо ни куца, а?
— Горе главата. Ленгли нямаше никога да се осмелят да направят това, което направихме ние, без тук да кибичат всички юристи в страната и без репортер от „Вашингтон Поуст“, който да си води записки и да негодува силно от подобно безчинство. Точно това ми харесва тук — няма течове.
— Иска ми се да поговоря за това с Джак Райън. Той не е психиатър, но харесвам инстинкта му. Обаче не мога. Знаеш защо.
Кларк кимна. Знаеше. Джак Райън също имаше проблеми със съвестта. Никой не е идеален.
Хендли отиде при телефона и набра няколко цифри. Две минути по-късно в залата влезе Джери Раундс.
— Е? — запита той.
— Нашият гост е имал неприятен предобед — обясни Хендли. — Сега трябва да говорим с него. Това е твоята задача, Джери.
— Изглежда ми в безсъзнание — отбеляза Раундс.
— Ще остане така няколко минути. Но ще се оправи — поясни и обеща Пастермак.
— Господи, достатъчно хора ли сме тук? — запита след това Раундс.
В залата имаше повече хора, отколкото на събрание на някой управителен съвет. После внесоха и телевизионна камера, която Доминик постави на триножник, а около тезгяха закачиха и брезентовите завеси, които направиха предишната вечер. Хендли кимна на Доминик да натисне бутона на камерата и обяви извън кадър часа и датата. Разбира се, Гавин Биъри щеше да промени гласа му по-късно. Доминик пусна отново записа и го обяви за чист.
— Мога ли да правя каквото си искам? — запита Раундс тихо, но Кларк стоеше съвсем близо.
— Защо не? — отговори той. — В случая няма правила, Джери.
— Точно така.
Шефът по разузнаването си отбеляза, че Кларк умееше да се изказва съвсем на място.
Кларк се запита дали трябва всички да носят каубойско облекло — дънки, колани с кобури и големи шапки, за да объркат Саиф докрай. Но вероятно щеше да е по-добре да не усложняват нещата. Обикновено ако мислиш прекалено много за тях, объркваш всичко и не стигаш никъде. Простите неща са по-добри. Почти винаги.
Кларк отиде до масата и видя, че Саиф сега мърда и се извива в съня си. Готов е да се събуди. Щеше ли да се изненада, че е жив? Дали ще помисли, че е в ада? Защото със сигурност не е в рая, по дяволите. Вгледа се внимателно в лицето му. Вече мърдаха и малките мускулчета. Онзи беше готов да се присъедини към света. Кларк реши да остане на мястото си.
— Джон? — обади се Чавес.
— Да, Динг?
— Много кофти е било, а?
— Така казва докторът. Той е специалистът.
— Исусе.
— Бъркаш боговете — отбеляза Кларк. — Този сигурно очаква да види Аллах или дявола.
„Май аз мога да го заместя“ — каза си Джон. Огледа се. Джери Раундс изглеждаше неспокоен. Хендли го изпрати на разпит, при който абсолютно всичко е подготвено и няма пропуск. Но Джон знаеше, че никой не може да не се почувства малко особено в тази ситуация.
Изведнъж усети, че няма измъкване оттук. Осъзна, че всичко това го връхлита.
„Мамка му“ — каза си Кларк. Какво ли трябва да каже на това копеле? Тази работа е за психиатър. Или за сериозен ислямски духовник или теолог, или както ги наричат? Мюфтия? Нещо такова. Човек, който познава исляма много по-добре от самия него.
Но този наистина ли е мюсюлманин? Или човек с мераци към политиката? Дали самият той знаеше какъв е? В кой момент става човек онова, което твърди, че е? Тези въпроси се оказаха прекалено задълбочени за Кларк. Твърде задълбочени, мамка им. А клепачите на човека трепкаха. После се отвориха и Кларк се вгледа в очите му.