Выбрать главу

След малко продължи:

— Сто метра… спира.

Дрискол се приповдигна и приведен излезе от пролома, като се стараеше да се придържа до скалната стена, докато видя спрелите уазки. Легна по корем и се взря през очилата за нощно виждане. Едната кола беше заела позиция от северната, а другата — от южната страна на каньона. Фаровете и двигателите им бяха угасени. Позиция за засада.

— Всеки да стои на място и да пази тишина — нареди сержантът, след това се свърза с хеликоптера: — Острие, тук Сърп.

— Казвай.

— Нашите уазки заеха позиция в източния край на каньона.

— Разбрано. Виждаме ги. Впрочем, Сърп, знай, че сме на осем минути път от бингото.

Осем минути до момента, в който хеликоптерът трябваше или да се върне за тях, или да си тръгне. Забавеха ли се повече, нямаше да имат гориво за прибиране в базата. За рейнджърите беше нормално да работят така, но с някои неща можеше да се будалкаш само за своя сметка и возенето към дома беше едно от тях.

— Разбрано. Нападай уазките. Всичко с колела е твое.

— Разбрано, нападам.

Хеликоптерът се появи над платото, като навигационните му светлини мигаха, и се спусна на запад и надолу по каньона. Дрискол забеляза как картечарят на вратата завъртя миникартечницата. Обади се по радиото:

— Гомес, тръгвай с хората си нагоре по естакадата.

— Разбрано, шефе.

— Виждам целта — обади се пилотът. — Нападам…

Миникартечницата „Дилън Ml34“ откри огън, като огря борда на хеликоптера в оранжево зарево. Залпът продължи по-малко от две секунди, след което последва нов и още един и пилотът се обади отново:

— Целите унищожени.

Със скорострелност 3000 куршума в минута за тези пет секунди бяха вкарали двеста и петдесет куршума калибър 7,62 в приближаващите уазки. Хеликоптерът се появи отново, като мина странично над зоната за кацане и се приземи. Рампата за качване се спусна.

Гомес извика:

— Горе съм и наблюдавам, Санта.

— Разбрано. Идваме.

Дрискол даде заповед и отново останалите от екипа пресякоха по двойки каньона, като скачаха от едно прикритие до следващото. Последни минаха Дрискол и Тейт и се отправиха нагоре.

— Цел! — дочу сержантът в слушалката. Обаждаше се не някой от неговите хора, а човек от хеликоптера. — Откъм опашката, на седем часа!

От запад, от другата страна на платото, се дочу тракане на автоматично оръжие АК-47, на което бързо отговориха със стрелба от своите автомати М4.

Дрискол и Тейт достигнаха горния край на естакадата, залегнаха и пропълзяха последните няколко метра. На петдесет метра пред тях в един пролом и по билото се виждаха проблясъците от цеви. Сержантът преброи към двадесет. В тъмния каньон се появиха четири чифта фарове. Още уазки.

Обади се Питърсън:

— Ракетен снаряд…

От дясната им страна нещо профуча. Земята до хеликоптера изригна.

— Отмести се, отмести се — викна пилотът и направи нещо, което Дрискол не беше виждал. С абсолютна лекота отлепи машината от земята, спря на два метра във въздуха и се завъртя, за да насочи картечницата от вратата.

— Долу главите, долу главите!

Картечницата „Дилън“ откри огън по пролома и билото.

— Беглец! — дочу слабо Дрискол. — Отива на запад!

Осветен странично от трасиращите куршуми, все още завързаният им пленник се отдалечаваше, клатушкайки се, и отиваше към плитката долина. Тейт промърмори:

— На прицел ми е, Санта.

— Събори го.

Автоматът на Тейт изтрака тихо и пленникът падна. Стрелбата отсреща намаля, а после спря. Дрискол извика:

— Острие, има уазка в каньона. Двеста метра и наближава. Вдясно от теб.

— Разбрано — отговори пилотът и извъртя хеликоптера. Отново миникартечницата откри стрелба. Трябваха й само десет секунди. Прахта се разнесе и видяха две разбити коли.

— Преброй се — нареди Дрискол.

Не последва отговор.

— Преброй се! — повтори той.

Отговори му Колинс:

— Двама убити, Санта, и двама ранени.

— Мамка му!

Пилотът се обади със спокоен глас, или поне така му се стори:

— Сърп, защо не се качвате на борда, та да си тръгваме, преди да ни свърши късметът, а?

9

ПРЕЗ ГОДИНИТЕ в Санкт Петербург Юрий Бекетов се беше разхождал стотици пъти по тъмните улици, но сега нещата се различаваха и не се налагаше да мисли много, за да разбере защо. Богатството, или поне потенциалното богатство, променяше гледната точка. А неговото богатство се различаваше. Той не се гордееше с парите, а с плановете си как да ги употреби. Само не знаеше със сигурност дали прави нещо наистина ново, или просто постъпва рационално. Нима танцът с дявола, дори с основателна причина, не си остава танц с дявола?