От всички градове в родината Санкт Петербург му беше любим. Историята му почти напълно следваше историята на Русия. Петър Велики го основал през 1703 г. по време на Великата северна война с шведите. През Първата световна война името на Санкт Петербург, считано за прекомерно тевтонско от силните на деня, било променено на Петроград, а през 1924 г., седем години след болшевишката революция и няколко дни след смъртта на Владимир Ленин, го нарекоха Ленинград. И накрая, през 1991 г. с разпадането на Съветския съюз отново смениха името му — върнаха Санкт Петербург.
Санкт Петербург, капсула на времето от руската история. Не е зле за заглавие на книга, помисли той. Жалко, че нямаше желание да пише. Имаше теми — царе, болшевики, падане на империята и накрая демокрация, макар и с малко тоталитаризъм.
В тази особено мразовита вечер резкият вятър от река Нева свистеше в клоните на дърветата. Невидими в тъмнината боклуци се търкаляха по бетона и паветата. От близката уличка се чу дрънчене на бутилка в тухла, а след това завалена псувня. Поредният бандит или е свършил водката, или е разлял последната капка. Колкото и да обичаше Санкт Петербург, Юрий знаеше, че градът запада. Това се отнасяше за цялата страна.
Разпадането на Съюза се отрази лошо на всички, но най-много на бившия му работодател КГБ, познат сега като Федерална служба за сигурност (ФСС). Това беше най-новото от дългата поредица съкращения, под които работеха руските разузнавателни служби, като се започне със страшната Чека. Но можеше да се твърди, че КГБ — Комитетът за държавна сигурност — беше най-ефективният и най-страшен от всички свои предшественици и потомци.
Преди пенсионирането си с нищожна месечна пенсия през 1993 г. Юрий работеше за каймака на КГБ, „Управление С“ — нелегални — на Първо главно управление. Истинските шпиони. От тези без дипломатически имунитет, посолство, в което да избягат, или депортиране при залавяне, а ги очакваше затвор или смърт. Имаше известни успехи, но нито един от тях не го издигна в стратосферата на горните ешелони на КГБ и затова на четиридесет и пет години се озова безработен по московските улици с умения, които не му даваха големи възможности за кариера — трябваше да се захване с промишлен шпионаж и охрана или с престъпност. Избра първото и отвори консултантска фирма, която обслужваше ордите западни инвеститори, нахлули като порой в първите дни на постсъветска Русия. Юрий дължеше поне косвено много от успеха си на червената мафия и на най-големите нейни банди — Солнцевската, Долгопрудненската и Измайловската, които още по-чевръсто от чуждите инвеститори бяха разграбили хаотичната икономика на страната. Разбира се, червената мафия нямаше време за изтънчените нежности на деловото поведение, а инвеститорите от Европа и Америка знаеха това съвсем добре и Юрий с удоволствие се възползваше от положението. По онова време ударението падаше на думата експлоатация. Единствената разлика между него, мафията и обикновения уличен хулиган се състоеше в методите, които всеки от тях използваше, за да постигне желания резултат. За Юрий методът беше прост: защита. Пази гостуващите бизнесмени живи и далече от лапите на похитителите. Някои от по-незначителните банди, твърде малки, за да водят собствен изтънчен рекет, се научиха да отвличат добре облечени европейци или американци от най-добрите московски хотели, а после изпращаха искане за откуп заедно с отрязано ухо, пръст на ръка или крак, или даже нещо по-лошо. Слабо заплатената и затрупана с работа местна милиция не можеше да помогне много и често похитителите убиваха жертвите си, независимо дали откупът е платен или не. Тези хора нямаха чест. Само брутален прагматизъм.
Юрий нае бивши колеги от КГБ и военни, предимно бивши командоси от Спецназ, които също като него се намираха на улицата — и те съпровождаха клиентите на път за деловите срещи и обратно и се стараеха да ги опазят живи и цели до напускането на страната. Парите си ги биваше, но с развитието на икономиката на Москва (официалната и сенчестата) се увеличиха и житейските разходи и многобройните предприемачи като Юрий може и да печелеха повече пари, отколкото смятаха, че има на света, но виждаха как те се изпаряват от непостоянните и безумно високи цени. Тъжно се оказа да изкарваш толкова много пари, а същевременно цената на хляба да се вдига заедно с доходите.
В края на деветдесетте години Юрий вече имаше спестени достатъчно пари, за да издържа трите си внучета в университета и да им осигури доходни места, но парите не му стигнаха да се оттегли в онази тиха къщичка на Черно море, за която си мечтаеше от двадесет години.