Благоприятните възможности не закъсняха, отначало бавно, а после все по-редовно, точно преди, а и след събитията на 11 септември. В онова утро Америка осъзна факт, който КГБ и много незападни разузнавателни агенции знаеха отдавна — ислямските фундаменталисти бяха обявили война на Америка и нейните съюзници. За нещастие на Съединените щати през последната половина на десетилетието тези фундаменталисти успяха да еволюират от тълпа неорганизирани и нелогични луди, както често ги представяха в западните вестници, в организирани, обучени бойци с ясна цел. По-лошото се оказа, че научиха колко ценни са разузнавателните мрежи, наемането на агенти и осигуряване на комуникация — все предимства, с които дотогава разполагаха само националните разузнавателни служби.
Въпреки постиженията и предимствата си Америка се оказа като великан, който, за да се опази от въображаемото оръдие на хоризонта, не обръща внимание на стрелите и камъните, на онези миниверсии на трагедията от 11 септември, които се случваха рядко, но не слизаха от първа страница на „Ню Йорк Таймс“ или от горещите новини по Ем Ес Ен Би Си или Си Ен Ен. Историците вечно ще спорят дали американското разузнаване е чуло или е трябвало да чуе тропота на галопиращи копита на 11 септември, но определено се виждаше как проблемът ескалира още от първия атентат в Световния търговски център през 1993 г. чак до бомбата в посолството на САЩ в Кения през 1998 г. и нападението над самолетоносача „Коул“ през 2000 г. Инцидентите бяха изолирани единствено за ЦРУ, а за изпълнилите ги терористични клетки те представляваха битки от една война. Едва когато войната срещу Съединените щати беше обявена на висок глас — и то не само на думи, но и на дело, — американската разузнавателна общност схвана, че не може да пренебрегва стрелите и камъните.
Освен това правителството на САЩ и ЦРУ едва наскоро се бяха отклонили от онова, което Юрий наричаше „великанската нагласа“ — маниакалното вторачване в главата на великана, без да обръщат внимание на пръстите на ръцете и краката му. Разбира се, това нямаше да се промени напълно, особено като става дума за Обществен враг номер едно, Емира, който според Юрий някак естествено се беше превърнал във великана, от когото Америка се страхуваше. Държавите се нуждаеха от конкретни врагове, от някой, към когото да сочат с пръст и да викат „опасност!“.
Разбира се, Юрий нямаше от какво да се оплаква. Както много свои сънародници, и той спечели от новата война, макар и съвсем отскоро, а и с голямо нежелание и съжаление. Още от 90-те години натъпканите с пари групи ислямски фундаменталисти чукаха на вратата на Русия, за да наемат свободни служители от разузнаването, ядрени учени и войници от специалните сили. Както мнозина свои сънародници, и Юрий беше отворил вратата, но поради старостта и умората си искаше само още малко пари за къщичката на Черно море. С малко късмет срещата тази вечер можеше да реши проблема.
Юрий се отърси от своя блян, отстъпи от парапета и продължи по моста, мина покрай две пресечки и стигна до осветения с неонови лампи ресторант „Чиака“, чието име бе изписано на арабски и кирилица. Прекоси улицата и седна на една пейка в тъмното между две улични лампи. Вдигна яката си, за да се пази от вятъра, и напъха ръце по-дълбоко в джобовете на балтона.
„Чиака“ беше чеченски ресторант, притежаван и управляван от семейство мюсюлмани, които процъфтяваха под покровителството на Общината, или чеченската мафия.
Мъжът, с когото имаше среща и когото познаваше само като Нима, вероятно беше влязъл в Русия също с помощта на Общината. Юрий за пореден път си каза, че това не е от значение. Работил беше и преди с този човек, веднъж като съветник за преместването на един, когото онези наричаха „съдружник“, и след това като посредник за вербуване. Вторият път се оказа доста интересен. Представа нямаше защо на онези им е необходима жена от точно такъв калибър, но и не се интересуваше. Отдавна умееше да потиска подобно любопитство.
Изчака още двадесет минути, преди да се увери, че нищо не изглежда сякаш не е на мястото си. Наоколо не се виждаха наблюдатели, полиция или други хора. Стана, пресече улицата и влезе в ресторанта, който беше ярко осветен и спартански обзаведен, с плочи от линолеум в черно и бяло, кръгли маси от ламинирана пластмаса и дървени столове с твърди облегалки. Нямаше почти никакви свободни маси заради наплива за късна вечеря. От нискокачествените високоговорители на тавана се носеха звуците на чеченски пондур, който наподобяваше руската балалайка.