Юрий огледа заведението. При влизането му няколко клиенти вдигнаха глави, но почти веднага се върнаха към своите ястия или разговори. Макар и необичайна гледка за чеченски ресторант, руснаци го посещаваха. Въпреки репутацията им Юрий нямаше проблем с чеченците. В повечето случаи предпочитаха да живеят и да оставят и другите да живеят, но горко на човека, когото решаха да убият. Малко други организации действаха така брутално като Общината. Чеченците обичаха ножове и умееха да ги използват.
Нима седеше в последното сепаре до стената в далечния край, откъдето се стигаше по къс коридор до кухнята и тоалетната. Юрий отиде натам, подаде сигнал „чакай малко“ с вдигнат пръст, докато отминаваше Нима, и влезе в тоалетната да си измие ръцете. Разбира се, ръцете му бяха идеално чисти и искаше просто да провери дали тоалетната не е заета и дали не предлага алтернативен вход за ресторанта. Вниманието и предпазливостта, които обикновеният човек би сметнал за прекомерни, го бяха пазили жив дълго време като нелегален агент и не виждаше причина да променя навиците си точно сега. Изсуши ръцете си, след което провери дали пистолетът „Макаров“ е надеждно хванат в кобура отзад на колана за панталона, излезе и седна в сепарето с лице към залата. Люлеещата се врата на кухнята се намираше отляво. Докато Юрий беше в тоалетната. Нима бе свалил спортното си сако. То лежеше преметнато на облегалката на сепарето. Посланието се разбираше ясно: не съм въоръжен.
Арабинът разтвори ръце и се усмихна на Юрий.
— Знам, че си внимателен, приятелю.
В отговор руснакът разгърна балтона.
— Както и ти.
Отнякъде се появи сервитьор, взе поръчката им за напитки и отново изчезна.
— Благодаря, че дойде — каза Нима.
Добре говореше руски, със слабо доловим арабски акцент, а светлата кожа му позволяваше да мине за местен с малко татарска кръв. Юрий разсеяно се зачуди дали събеседникът му не е обучаван на Запад.
— Разбира се. За мен е удоволствие.
— Не бях сигурен дали си на разположение.
— За теб, приятелю, винаги. Кажи ми пристигна ли твоят колега където трябва и цял-целеничък?
— И още как. А също и жената. Доколкото разбирам, тя е точно това, което ти ни обеща. Моите началници са много доволни от твоята помощ досега. Вярвам, че възнаграждението те удовлетворява. Нали няма проблеми?
— Не.
Всъщност парите се намираха на сигурно място в сметка в Лихтенщайн, като естествено трупаха много малка лихва, но пък седяха далече от дигиталните очи на любопитните разузнавателни и полицейски служби. Още не знаеше как точно ще ги прехвърли, но винаги имаше начин, особено ако човек внимава и е съгласен да плаща за този вид услуги.
— Моля те, предай моите благодарности на началниците си.
Нима вдигна брадичка.
— Разбира се.
Напитките пристигнаха — водка за Юрий и газирана вода за Нима, който отпи и каза:
— Имаме друго предложение, Юрий, за което сме убедени, че притежаваш необходимата и уникална квалификация.
— Аз съм на ваше разположение.
— Както и другите две споразумения между нас, този въпрос е деликатен и има своите рискове за теб.
Юрий разтвори ръце и се усмихна.
— Обикновено нещата, заради които си струва да се живее, са точно такива, нали?
— Вярно е. Разбира се, както знаеш…
От предната част на ресторанта се чу вик, последван от трошене на стъкло. Юрий вдигна поглед навреме, за да види как един очевидно пиян мъж, облегнат на стола си, държи във вдигнатата си ръка чиния с някаква храна. Останалите клиенти го гледаха. Мъжът задърдори нещо, което според Юрий бяха чеченски ругатни, описващи най-добре неотговарящото на никакви стандарти ястие, а после тръгна тромаво към един сервитьор с бяла престилка.
Юрий се засмя.
— Изглежда клиентът е недоволен…
Думите му заглъхнаха, когато осъзна, че Нима дори не беше се извъртял на стола си, а го гледаше право в очите с нещо като съжаление. В главата на бившия офицер от КГБ звъннаха тревожни камбани. Отвличане на вниманието, Юрий, уговорено отвличане на вниманието.
Времето сякаш спря.
Руснакът се наведе напред, като посегна с ръка към пистолета на кръста си. Тъкмо хвана с пръсти грапавата дръжка, когато осъзна, че вратата за кухнята отляво е отворена и на прага й стои човешки силует.
С някаква далечна част на съзнанието си чу Нима да казва:
— Съжалявам, приятелю. Така е най-добре…
През рамото на арабина Юрий видя още един сервитьор, който идваше към тях и носеше покривка за маса, която се преструваше, че сгъва. Тя служеше като завеса за деянието… Руснакът забеляза някакво движение с крайчеца на окото си. Завъртя глава наляво навреме, за да види как силуетът до вратата — друг сервитьор с бяла престилка — вдига нещо като тъмна тръба в ръката си.