— Моля?
— С книгата — поясни съпругата.
— Последните няколко месеца.
Ставаше дума за данъчната и финансовата политика, която всъщност вършеше работа, докато Кийлти не я подложи на унищожителен огън. И сега Съединените щати кретаха в бъркотията, създадена от президентството — или царуването — на родения с късмет аристократ Едуард Джонатан Кийлти. С времето всичко ще се оправи по един или друг начин — народът щеше да се погрижи за това. Но разликата между тълпа и стадо беше, че тълпата има водач. Хората нямаха нужда от това, което ставаше. Можеха и без него, защото обикновено лидерът вървеше с тях по някакъв начин. А кой го избира? Хората. Обаче те го посочваха от списък с кандидати, които от своя страна подбираха самите себе си.
Телефонът звънна. Джак вдигна слушалката.
— Ало?
— Хей, Джак! — обади се достатъчно познат глас. Очите на Райън светнаха.
— Здравей, Арни. Как е животът в академичните среди?
— Както може да се очаква. Видя ли новините от тази сутрин?
— За морските пехотинци ли?
— Какво мислиш? — запита Арни ван Дам.
— Не изглежда добре.
— Според мен нещата са дори по-лоши, отколкото изглеждат. Репортерите не казват всичко.
— Никога не го правят, нали? — запита кисело Джак.
— Не, не и ако не им харесва, но някои са свестни. Боб Холцман от „Поуст“ го измъчва съвестта. Обади ми се. Иска да обсъдите твоето мнение — неофициално, разбира се.
Робърт Холцман от „Вашингтон Поуст“ беше един от малкото репортери, на които Райън почти имаше доверие, отчасти защото винаги държеше на думата си пред него, както и заради службата му във Военноморските сили като офицер с код 1630, с какъвто във ВМС обозначаваха служителите от разузнаването. Да, имаха спорове с Райън по почти всички политически теми, но репортерът си оставаше почтен човек. Холцман знаеше някои неща за миналото на Райън, но не ги публикува, въпреки че от тях щяха да се получат скандални статии. Но пък кой знае, може би си ги пазеше за някоя книга. Холцман имаше зад гърба си няколко книги, едната дори бестселър, и спечели нелоши пари от тях.
— Какво му каза? — запита Джак.
Арни отговори:
— Че ще питам, но че навярно отговорът ти няма да е просто „не“, а „по дяволите, не!“.
— Арни, аз харесвам този репортер, но не може един бивш президент да хвърля кал по приемника си…
— Дори ако онзи е пълно лайно?
— Дори и тогава — отвърна кисело Джак. — Особено в такъв случай. Чакай малко, аз мислех, че и ти го харесваш. Какво се е случило?
— Ами, сигурно съм дружил с теб прекалено дълго време. Сега имам шантавото мнение, че в него май има нещо. Че не всичко е просто политическо маневриране.
— Много го бива за тези неща, Арни. Даже аз му го признавам. Арни, искаш ли да дойдеш да си поговорим? — запита Райън. Иначе защо ли приятелят му ще го търси в петък сутринта?
— Е, да де, не съм съвсем изтънчен.
— Вземай самолета и идвай. Винаги си добре дошъл в моята къща, знаеш го.
Кети запита тихо:
— Става ли във вторник? За вечеря.
— Какво ще кажеш за вторник за вечеря? — запита Джак по телефона. — Можеш да преспиш тук. Ще кажа на Андреа да те очаква.
— Кажи й. Винаги се тревожа, че тази жена ще ме застреля, а като знам колко я бива, раната ще е неприятна. Е, ще дойда към десет.
— Чудесно, Арни, до скоро.
Джак остави слушалката на телефона и стана, за да изпрати Кети до гаража. Съпругата му караше автомобил с няколко класи по-добър от предишния. Караше двуместен мерцедес, макар неотдавна да беше признала, че й липсва хеликоптерът, с който ходеше до болницата „Хопкинс“ преди. Но пък за сметка на това си играеше на състезателка, докато агентът от специалните служби Рой Алтман, бивш капитан от 82-ри въздушен полк, стискаше седалката от страх за живота си. Капитанът беше сериозен човек. Чакаше я до колата с разкопчано сако, под което се виждаше плоският кобур.
— Добро утро, доктор Райън — поздрави той.
— Здрасти, Рой. Как са децата?
— Добре, благодаря.
Капитанът отвори вратата на автомобила.
— Желая ти ползотворен ден, Джак.
Съпругата съпроводи думите си с обичайната утринна целувка. Настани се в колата, закопча колана и включи дванадесетцилиндровия звяр, който живееше под капака. Махна с ръка и потегли на задна. Джак я изпрати с поглед надолу по алеята, където я чакаха водещата и следващата я кола, след което се извърна към кухненската врата.