— А случва ли се на Агенцията да й откажат нещо или да й намалят бюджета? — запита Райън.
— Нямам спомен — отвърна Бел. — Стига да си попълнят точно формулярите и да коленичат правилно пред комисиите в Конгреса.
Джак знаеше, че АНС винаги получаваше онова, което иска. А ЦРУ — не. Но пък Агенцията се ползваше с по-голямо доверие и не се набиваше толкова на очи. Ако изключим операция „Трейлблейзър“, разбира се. Скоро след 11 септември от АНС установиха, че технологията за прехващане на сигнали е печално ограничена за обема трафик, който трябваше не само да смели, но и да разпредели, и затова наеха една фирма от Сан Диего, САИК (Сайънс Апликейшън Интернешънъл Корпорейшън) да обнови системите във Форт Мийд. Проектът за 280 милиона долара, който отне 26 месеца и носеше името „Трейлблейзър“, не стигна доникъде. Затова възложиха на САИК договор за 360 милиона долара за системата заместител на „Трейлблейзър“. Това прахосване на пари и време наложи отсичането на няколко глави в АНС и навреди на иначе безупречния й имидж на Капитолийския хълм. Макар почти готова, системата „Езекют Локъс“ все още се намираше на бета етап и Агенцията започна да добавя към компютрите си за следене сървъри на „Сън“, които макар и мощни, вършеха толкова работа, колкото торба с пясък срещу цунами. Най-лошото се оказа, че когато системата „Езекют Локъс“ станеше готова, щеше да е остаряла заради новия свръхкомпютър на Ай Би Ем „Секвоя“.
Джак, който се смяташе за запознат с тези неща, считаше „Секвоя“ за невероятна. По-бърза от най-мощните пет суперкомпютъра в света, взети заедно, „Секвоя“ извършваше двадесет квадрилиона математически операции в секунда — а такава статистика можеше да се разбере само чрез опростяване: ако всеки един от 6,7 милиарда души на земята вземе калкулатор и заедно с останалите пресмята дадена задача двадесет и четири часа в денонощието всеки ден от годината, трябваше да работят над три века, за да свършат работата, която „Секвоя“ щеше да свърши за един час.
Но тази система все още не беше готова за приемане — казваха, че се намира в 69 хладилника с площ над 280 квадратни метра.
„Колкото голяма двуетажна къща“ — помисли Джак. Зачуди се дали пускат туристи?
Бел запита:
— Е, защо според теб това е важно?
— Ами защо ти е да криптираш съобщение за раждане на дете? — отвърна Райън. — Освен това го разбихме с техния собствен ключ. Съгласен съм, лошите може да имат деца, но няма име нито на майката, нито на бащата, нито на детето. Твърде семпло.
— Така е — съгласи се Бел.
— И друго — в списъка на получателите има нов човек, който ползва различен интернет доставчик. Може би си струва да поразгледаме. Може да не е така внимателен и грижлив с парите, както другите.
До момента всичките им съобщения от „Френската връзка“ идваха от тайни интернет доставчици или еднократни акаунти за електронна поща, с призрачни податели, и тъй като адресите бяха задгранични, Колежа нямаше много възможности да надникне при тях. Ако французите участваха в схемата, Колежа просто можеше да влезе при доставчика на интернет и да си вземе необходимата информация. Най-малкото щяха да се сдобият с номера на кредитни карти, откъдето да получат адреса, на който всеки месец се праща сметката, стига картата да не е подсигурена с фалшиви бариери, но дори и в този случай щяха да започнат следене и да опитат да съберат необходимите късове информация. А теорията на пъзела твърди, че многото на брой малки късчета образуват голяма картина. Ако имаш късмет.
— Може да се наложи малко хакерство, но пък сигурно ще успеем да намерим достатъчно информация за новия.
— Струва си да опитаме — съгласи се Бел. — Действай.
За Ибрахим вестта за раждането се оказа щастлива изненада. В привидно безобидния й текст се криеха три послания: участието му в операция „Лотос“ преминаваше към следващата фаза, протоколите за комуникация щяха да се сменят и към него пътуваше куриер.
В този късен следобед Париж гъмжеше от коли. Времето беше приятно. Туристите — от Америка — се завръщаха за комерсиална радост и философско несъгласие на парижани, за да опитват храната и виното и да видят каквото има да се гледа. Мнозина пристигаха от Лондон с влак, но човек не можеше да ги познае по дрехите. Шофьорите на такси возеха клиенти насам-натам и им даваха безплатни уроци по произношение, докато мърмореха за малките бакшиши — американците поне разбираха от бакшиши, за разлика от повечето европейци.
Ибрахим Салих ал Адел се беше приспособил напълно. Говореше френски достатъчно добре, за да затрудни парижани да определят откъде е акцентът му, и се разхождаше като всеки друг местен, без да зяпа наоколо като маймуна в зоопарк. Странно, но най-много се дразнеше от жените. Те се фръцкаха толкова горделиво в модните си дрехи, често с красиви и скъпи кожени чантички в ръка, но с удобни ниски обувки, защото тук хората ходеха повече, отколкото се возеха. Салих смяташе, че го правят, за да парадират повече.