Жената подмина паркинга на мотела, след което заобиколи по съседната улица и се върна от другата посока, като опитваше да забележи нещо не на място, нещо, от което интуицията й да заработи. Съзря колата му — син пикап „Додж“ от 1990 г. сред няколко други автомобила, все с номера от този щат, освен един от Калифорния и един от Аризона. Удовлетворена, че всичко е наред, тя отби в една бензиностанция, направи бързо обратен завой, върна се в мотела и влезе в паркинга, като спря на две места встрани от пикапа. Провери набързо грима си в огледалото за задно виждане и взе чифт презервативи от жабката. Пусна ги в чантичката си и я затвори с усмивка. Мъжът беше започнал да се оплаква от презервативите, но тя бе възразила с думите, че иска да почака, докато се опознаят по-добре, може би да се прегледат за болести, предавани по полов път, и чак тогава да минат на следващото ниво във взаимоотношенията си. Всъщност предпазливостта нямаше нищо общо с нейното колебание. От работодателя си имаше подробно досие на мъжа, в което пишеше всичко — от рутинното ежедневие до предишните му приятелки. Преди нея той беше имал две приятелки — една от гимназията, зарязала го още преди да завършат, и друга малко след завършването на колежа. Втората връзка също се оказа кратка. Почти нямаше вероятност да е болен. Не, презервативът влизаше в нейния арсенал от средства. Близостта, която той искаше така силно, представляваше потребност, а потребностите са точки за натиск. Когато накрая тя „се предадеше“ и му позволеше да я има без предпазни средства, щеше само да засили властта си върху него.
„Глина“ — помисли тя.
Но не можеше да отлага твърде много, защото работодателят й вече искаше информация, която тя все още не успяваше да измъкне. Защо нямаха търпение или какво точно планираха да правят с информацията, която тя им даваше, си бе тяхна работа, но определено тайните на този мъж имаха съществено значение. Но с подобно нещо не можеше да бърза човек. Не и ако искаш добри резултати.
Тя излезе, заключи вратата на колата и тръгна към стаята. Както винаги и този път в пролуката между дръжката на вратата и касата имаше роза — „техния“ сигнал, за да знае тя къде да го намери. Всъщност той беше много приятен човек, но толкова слаб и изпълнен с незадоволени нужди, че тя не можеше да не го презира.
Почука на вратата. Чу стъпки, които бързо доближиха вратата и после тракането на веригата при отключването. Вратата рязко се отвори и той застана в отвора с кадифения си панталон и една от няколкото си раздърпани тениски с рекламни надписи на научно-популярни филми или телевизионни програми.
— Хей — изгука тя и раздвижи ханш като дръзка манекенка. Благодарение на дългогодишното обучение в гласа й нямаше и следа от акцент — Радваш ли се да ме видиш?
Плажната й рокля — в светлопрасковения цвят, който той харесваше така много — прилягаше плътно по тялото й където трябваше и висеше свободно на останалите места, като се постигаше идеалното равновесие между целомъдрие и пикантност. Повечето мъже, дори без да осъзнават, искаха жените им да бъдат дами в ежедневието и курви в спалнята.
Жадните му очи завършиха огледа на краката й и се спряха на нейното лице.
— Ъ, да… Господи, да — промърмори той. — Хайде, влизай.
Любиха се два пъти през следващите два часа, като първият път продължи само няколко минути, а вторият — десет, и то защото тя го забави. „Мускули от различен вид“ — помисли си тя. Но съвсем не по-слаби. Когато свършиха, той легна задъхан по гръб, с изпотени гърди и лице. Тя се извърна и се сгуши до рамото му, като въздъхна силно.
— Ох — промърмори тя. — Това беше… олеле…
— Да, така е — отговори той.
Стив изглеждаше добре с къдрава червеникаворуса коса и светлосини очи, но прекалено слаб за нейния вкус, а от брадата му лицето и бедрата й я сърбяха. Но беше чист и не пушеше, имаше прави зъби, така че нещата можеха да са далеч по-неприятни.
А за уменията му в леглото… почти нямаше такива. Той се оказа прекалено загрижен любовник, прекалено внимателен, винаги разтревожен, че не прави нещо както трябва или че трябва да върши нещо друго. Тя полагаше всички усилия да му вдъхне увереност с подходящи думи и въздишки в необходимия момент, но подозираше, че той се бои да не я загуби — не, че всъщност я „имаше“.
Отношенията им представляваха тези на красавицата и звяра в най-чист вид. Той нямаше да я загуби, или поне не докато тя не получи търсения от работодателите й отговор. Алисън за момент изпита вина, като си представи реакцията му, след като тя изчезне. Убедена беше, че той е влюбен в нея, както и трябваше, но той се оказа толкова… безобиден, че тя не можеше от време на време да не изпитва съжаление към него. Трудно ще е, но не невъзможно. Тя отхвърли тази мисъл.