— Стой! Не мърдай, не мърдай! — викна той, но силуетът продължи напред, а лявата му ръка попадна в осветената зона — държеше пистолет. — Пусни пистолета! — викна отново Джак, изчака една секунда и след това натисна спусъка два пъти — двата куршума попаднаха в целта. Силуетът падна назад в отвора на вратата. Джак отново се завъртя и продължи към коша, докато застана в позиция, от която можеше да надникне зад ръба му, за да…
И в този момент нещо го блъсна в гърба между лопатките и той пристъпи напред. Усети как кръвта нахлува в главата му и си помисли: „Мамка му, по дяволите…“
Блъсна се в коша, като основната част от удара пое с лявото си рамо, и опита да се извърти на пета към източника на стрелбата… Усети нов удар отстрани под мишницата и разбра, че е вече е късно.
— Спри! — викна глас по мегафон, последван от три бързи изсвирвания, които екнаха по уличката. — Спри учението!
— Ох, майчице… — промърмори Джак, а после се облегна на коша и издиша тежко.
Мъжът, който преди малко го застреля — специален агент Уолт Брандейс, — излезе от вратата и тъжно поклати глава.
— Господи. Такава смърт, синко, с боя по гърба…
Джак забеляза тънката усмивка по устните на мъжа, който го огледа от главата до петите и изцъка с език.
— Направо е срамно, да знаеш.
От другия край на улицата тичешком се приближи Доминик, спря рязко и запита:
— Пак ли? Виж проблема, Джак — ти…
— Бързам, знам.
— Не, не и този път. Не само това. Бързането не е истинският проблем, той е част от него, но не то те уби. Ще познаеш ли какво стана?
Джак помисли за момент.
— Въобразих си, че всичко ми е ясно.
— Точно така, въобрази си. Въобрази си, че човекът на вратата е сам. Допусна, че сито елиминирал, и спря да мислиш за него. На това му викам синдром на облекчението при засада. Няма да го намериш в учебниците, но е следното: оцеляваш при засада, разминало ти се е на косъм, и си мислиш, че си супер. Подсъзнателно си маркирал онази стая в къщата от „нечиста“ на „чиста“. Е, ако това е реалният живот и в стаята имаше двама души, всеки средностатистически тъп престъпник щеше да почне да стреля по теб в мига, в който стреля и съучастникът му, но винаги има изключения, например рядко срещащото се същество умен лош, и именно изключенията убиват.
— Прав си — промърмори Джак, като отпи малко диетична кола. — По дяволите.
Брайън, който не взе участие в последното учение, Джак и Доминик се събраха в стаята за почивка след разясненията на Брандейс, който не спести на сина на бившия президент абсолютно нищо. Каза му горе-долу същото, както Доминик, но по-забавно. У Брандейс, родом от щата Мисисипи, имаше нещо комично, заради което критиката му не жилеше така силно. Но все пак жилеше. Беше казал:
— Какво си мислиш, Джак? Че ще дойдеш тук и ще станеш незабавно експерт ли?
Както почти всичко в базата на ФБР за обучение по тактика в населените места, която наричаха с обич Алеята на Хоган, стаята за почивки изглеждаше съвсем спартанска, с шперплатови стени и пластмасови маси, които сякаш бяха удряни с чук. Но всъщност нещата бяха много различни — в базата имаше банка, поща, бръснарница и закрит басейн. „И тъмни врати“ — мислеше Джак. Определено се чувстваше зле, и не само от топчето боя, което го фрасна между лопатките. Още го болеше и той подозираше, че като се съблече под душа, ще намери голям оток. Но боя или не, той си беше мъртъв. Подозираше, че използват боя заради него. В зависимост от разигравания сценарий и агентите участници, Алеята на Хоган можеше да е много по-шумна и страшна. Джак дори чуваше слухове, че екипът за спасяване на заложници понякога стреля с истински куршуми. Но пък хората в него бяха сред най-добрите.
— А ти? Не тренираш ли? — запита Джак Брайън, който седеше отпуснат на стола си и се люлееше на два крака. — Та да ти прочетат и на тебе цяла лекция.
Брайън посочи с глава брат си и се усмихна.
— Това е негов терен, братовчед, не мой. Ти ела в Двадесет и деветте палми и тогава ще разговаряме.
Морските пехотинци имаха свой плашещо реалистичен център за обучение по бойни действия в градска среда, който наричаха ВДУТ — Военни действия в урбанизиран терен.
— Дотогава ще си държа устата затворена, ако искаш да знаеш.
Доминик почука с пръсти по масата пред Джак.
— По дяволите, братовчед, нали ти поиска да те доведем тук?
Стоманената нотка в гласа му се долавяше безпогрешно и Джак за миг се сепна. „Какво става? — запита се той.