— Да.
— Искаше да усетиш как е наистина, нали?
— Да.
— Ами спри да се държиш като момченце, което са хванали да преписва. Тук не става дума за лекциите. На никого не му пука ти кой си или дали за трети път допускаш новобранска грешка. По дяволите, първите десет пъти на този курс и аз получавах куршум. Пропуснал си вратата? Ами нея за малко не я кръстиха на мое име заради куршумите, които получавах оттам.
Джак му вярваше. Тук обучаваха агенти на ФБР от двадесет и нещо години и единствените, които се справяха идеално, бяха хората, тренирали толкова много, че даже сънуваха базата. Джак знаеше, че така е с всяко нещо. Повторението е майка на знанието — това клише всъщност представляваше аксиома, особено сред военните и правораздавателните органи. Повторението променя мисленето, а тялото развива мускулна памет заради изпълнението на едно и също нещо непрекъснато, докато мускулите и нервните окончания заработят в унисон и мисленето бъде извадено от уравнението. „Колко ли време е необходимо?“ — чудеше се Джак.
— Стига де… — каза той.
— Не, попитай Брандейс. С удоволствие ще ти разкаже. Много пъти ме е гърмял. Мамка му, първите два пъти минах точно покрай вратата и ме убиха. Виж, не ми се ще да те хваля, но се справи адски добре като за първи път. Страшно добре. Кой би помислил… Моят братовчед е истински майстор на оръжието.
— Е, сега гледаш да не ме обидиш.
— Не, не е така. Наистина. Хайде, Брайън, кажи му и ти.
— Прав е, Джак. Всъщност още не си съвсем шлифован — по дяволите, два пъти пресече Дом в пералнята.
— Пресякъл съм го?
— Е сещаш се, когато сте наредени пред някоя стая, точно преди да влезете, и вътре се разделяте, като едната група тръгва към тежката страна, а другата към леката…
— Да, сещам се.
— В пералнята стъпи настрани и насочи пистолета си извън своята зона. Дулото му пресече към мен — точно в тила. Това не е позволено.
— Ясно, урок номер едно: не насочвай пистолет към приятелите си.
Брайън се засмя.
— И така може да се каже. Та както ти разказвах, не си шлифован, но имаш страхотни инстинкти. Какво не си ни казал? Да не си се обучавал със Службата за сигурност като малък? Сигурно си прекарал няколко ваканции с Кларк и Чавес?
Джак поклати глава.
— Не, няма такова нещо. Искам да кажа, че съм стрелял, но не съм се учил като това тук. Не знам… сякаш всичко ставаше в главата ми, преди да се случи — сви рамене Джак и се усмихна. — Може да имам малко от гените на баща си. Кой знае, може пък прекалено много да съм гледал „Умирай трудно“.
— Не знам защо не мисля така — отговори Брайън. — Е, каквото и да е, не бих имал нищо против да ми пазиш гърба.
— И аз.
Вдигнаха кутиите с диетична кола и ги чукнаха една в друга.
— А, момчета, за онова — обади се колебливо Джак. — Помните ли миналата година в Италия?
Брайън и Доминик си размениха погледи.
— Помним — отговори Дом. — Адска сделка си беше.
— Ами, мислех си, че не бих се противил да го правя пак, е, не точно това, но нещо такова.
Брайън възкликна:
— Господи, братовчед, да не казваш, че си замислил да се откачиш от клавиатурата и да заживееш в реалния свят? Направо виждам как иде кукувото лято.
— Много смешно. Не, харесвам си работата. Знам, че е важно, но е неосезаемо. А вашата работа, момчета, като онова в Италия — там е истината. Истинско нещо, нали? Виждаш резултата със собствените си очи.
— Ами като си подхванал темата — отвърна Доминик, — ще ти кажа, че винаги съм искал да те питам дали след това не си имал угризения, не че е необходимо, но все пак се навря напред с гъза в лайняна ситуация, да ме извиниш за израза.
Джак помисли над думите му.
— Какво искаш да кажа? Че съм имал угризения ли? Нямах. Не. Е, поопънаха ми се нервите и за четвърт секунда преди станалото се запитах какво, по дяволите, правя. Но след това всичко свърши — бяхме само той и аз и свърших работата. Та да отговоря на въпроса, който според мен задаваш — не. Спя напълно спокойно. Смяташ ли, че не трябва?
— А, не, мамка му — каза Брайън и се огледа, за да е сигурен, че са сами, после се наведе и облегна лакти на масата. — За тези неща, Джак, няма „трябва“. Или спиш, или не спиш. Ти спиш и това е добре. Онзи задник си го заслужаваше. Първия път, когато гръмнах човек, онзи можеше да ме убие. Аз него или той мен. Очистих го и знаех, че постъпвам правилно. И все пак сънувах няколко кошмара. Правилно или не и независимо дали онзи го заслужава, убиването не е приятна работа. Всеки, който мисли противното, е малко ненаред с главата. Цялата работа не е да убиваш, а да свършиш работата, за която са ти скапали задника от учения, да се погрижиш за момчетата от лявата и дясната ти страна и да излезеш сух и с всичките си пръсти.