Капитанът гледаше как клиентите се качват на борда и му махат, след което даде сигнал на Ваня, неговия машинист/юнга, да свали въжетата. Виталий включи дизеловите двигатели и се отдалечи от пристана.
Скоро излезе в талвега и се отправи към открито море. Черната вода сякаш го викаше — той й принадлежеше заедно с корабчето си и се радваше, че пак пътува към нея. За да е идеално утрото, се нуждаеше само от транквилант, но вместо такъв Виталий пушеше цигари „Марлборо Лайт 100“. И утрото стана идеално. Местната флотилия риболовци вече беше напуснала пристанището — имаха ужасно работно време, а бистрата вода позволяваше лесно плаване, като вълните съвсем леко се разбиваха в шамандурите.
Щом мина покрай вълнолома, Виталий зави надясно и след това се отправи на изток.
Съгласно указанията Аднан дойде с малък екип от още трима души, на които имаше пълно доверие — стигаха за тежката работа, но нямаше да представляват опасност при неизбежния завършек на мисията им. Всъщност той нямаше нищо против. В края на краищата и него го чакаше същото както сънародниците му. Каза си, че това е тъжна необходимост. Всъщност най-много се тревожеше да не се провалят. Провалът тук несъмнено щеше да се отрази сериозно на по-голямата операция, каквато и да е тя, и Аднан възнамеряваше да направи всичко по силите си, за да не го допусне.
Какво нещо е животът! Аднан се усмихна при тази мисъл. Според неверниците всичко — дървета и вода, материални притежания — е живот. Животът не е онова, което човек яде и пие и което осквернява със сластта на тялото си. Времето, което прекарваш на земята, е само подготовка за онова, което следва, и ако си вярващ и покорен на единствения истински Бог, наградата ти ще бъде невъобразимо прекрасна. Аднан разбираше, че ако не успее сега, ще се наложи да стане по-несигурен за съдбата си. Дали ще му дадат по-велики мисии, или може би мълчанието му ще бъде по-ценно за джихада? Би предпочел първото, та дори само за да продължи да служи на Аллаха, но ако съдбата му е друга, така да бъде. Какъвто и да е изходът, той ще го посрещне спокоен, уверен, че е живял земния си живот по най-добрия начин.
Реши, че каквото има да става, ще става в бъдещето и няма да се тревожи за него. Имаше работа тук, в настоящето. Важна работа, въпреки че не знаеше точно как тя се вписва в по-голямата картина. Това знаеха по-мъдри от него.
Пристигнаха в рибарското селище предишния ден, след като се разделиха с шофьора, който докара камиона им до пристанището и го предаде на капитана на корабчето, което бяха наели. Селището почти нямаше жители, защото повечето от тях бяха отишли другаде заради обеднелите от годините на свръхулов води. Малцината останали жители бяха необщителни и се бореха с живота както можеха през тази есен, която преминаваше в зима. Аднан и хората му, загънати в дълги якета и с шалове около лицата, за да се пазят от студа, не привлякоха много внимание, а управителят на хотела, изненадан и щастлив от готовите да платят клиенти, не им беше задал никакви въпроси — откъде идват или какви са плановете им за бъдещето. А и да беше питал, Аднан не можеше да му каже дори да искаше. Бъдещето принадлежи на Аллах, независимо дали хората по света го знаят или не.
В Париж беше тъмно и от студения въздух двамата араби страдаха повече от парижаните. Всъщност така се оправдаваха пред себе си, за да си поръчват още вино. А и вече имаше толкова свободни маси на тротоара, че можеха да си говорят по-открито. Ако ги наблюдаваше някой, значи доста добре се крие. А човек не може все да се страхува, дори и в този бизнес.
— Чакаш ли ново обаждане? — запита Фаад.
Ибрахим кимна.
— Сега пътува насам. Куриерът е добър. Много надежден.
— Какво очакваш?
— Научих се да не мисля за тези неща — отговори Ибрахим. — Приемам нарежданията, когато пристигнат. Емира знае какво да прави, нали?
— Досега успява, но понякога си мисля, че е като стара жена — оплака се Фаад. — Ако планираш операцията интелигентно, тя ще успее. Ние сме ръцете и очите на Емира тук, на място. Той ни е избрал. Трябва да ни има повече доверие.
— Да, но той вижда неща, които ние не виждаме. Не забравяй това — напомни Ибрахим на госта си. — Затова той взема решенията за всички операции.