— Да, много е мъдър — съгласи се Фаад, без да е напълно съгласен, но така трябваше. Нямаше какво да стори — заклел се беше във вярност към Емира, макар и преди пет години, като ентусиазиран юноша. На тази възраст хората вярваха в много неща и лесно се заклеваха в лоялност. А подобна клетва не се забравя дълги години. Никога.
Но този факт не спираше съмненията. Само веднъж беше виждал Емира, за разлика от Ибрахим, който можеше да твърди, че го познава. Такава беше работата им. Нито Ибрахим, нито Фаад знаеха къде живее водачът им. Знаеха само един от краищата на доста дълга електронна следа. Имаше смисъл в подобна мярка за сигурност, защото американската полиция работеше също толкова ефективно, колкото европейската, а с нея шега не биваше. „И въпреки това Емира се държи като бабичка. Не вярва даже на хората, които се заклеват да умрат за него. Тогава на кого вярва? Защо на другите, а не… на мен?“ — питаше се Фаад. По принцип той не приемаше нещата просто защото „аз казвам така“, както нареждаха всички майки по света на своите петгодишни синове. Имаше и по-лошо — не можеше да задава определени въпроси, защото щяха да означават нелоялност към определени хора. А нелоялността в организацията се равняваше на искане да те принесат в жертва. Но Фаад знаеше, че в това има смисъл както за Емира, така и за цялата организация.
Не беше лесно човек да върши делата на Аллах, но Фаад бе наясно с това, когато започна. Или така си мислеше. Е, поне в Париж човек може да зяпа преминаващите жени, облечени като блудници, за да показват телата си, сякаш рекламират услугите си. Фаад мислеше колко е хубаво, че Ибрахим е избрал да живее тук. Ако не друго, то гледката си струваше.
— Тази е хубава — каза Ибрахим в знак на съгласие с неизказано мнение. — Жена е на един лекар и за съжаление от опит знам, че не прелюбодейства.
— Ти мислите ли им четеш? — засмя се Фаад. — Французойките не се ли поддават на свалки?
— Някои. Трудно е да им разгадаеш мислите. Дори тук малко мъже го могат — отговори Ибрахим и се засмя от сърце. — В този смисъл французойките не са по-различни от нашите жени. Някои неща са еднакви навсякъде.
Фаад отпи от кафето и се наведе напред.
— Ще стане ли? — запита той, като имаше предвид планираната операция.
— Не виждам причина да не стане, а ефектът ще е забележителен. Единствената спънка е, че ще си спечелим нови врагове, но иначе как ще узнаем разликата? Нямаме приятели сред неверниците. За нас сега е важно да доставим инструментите на място, за да нанесем удара.
— Иншаллах — отговори Фаад.
Двамата чукнаха чашите си точно като французи след постигане на споразумение.
Бившият президент Райън си мислеше, че у дома и стените помагат. Беше взел докторската си степен по история в университета в Джорджтаун и познаваше кампуса не по-зле от дома си. Четенето на лекции се оказа изненадващо приятно. А и лесно — плащаха му срамно големи пари, за да говори по тема, която познаваше добре — престоят му в Белия дом. До момента имаше съвсем малко откачени сред аудиторията, убедени в правителствени заговори срещу тях, но виковете на останалите бързо ги караха да млъкнат. Двадесет процента от откачалките пък се оказаха левичари, които смятаха, че Едуард Кийлти измъква страната от създадената от Райън пропаст. Естествено, в това нямаше нищо вярно, но пък човек не можеше да се съмнява в искреността им — Джак знаеше, че реалността е едно, а схващанията — съвсем друго, и двете рядко се срещат. Именно този урок опитваше без успех Арни ван Дам да набие в главата му по време на президентството, а Райън не успяваше да го преглътне от гордост. Истината си е истина. Схващанията да вървят по дяволите. Джак все още не разбираше защо повечето американски избиратели са забравили това и избраха Кийлти, но пък мнението му не беше обективно. В Овалния кабинет трябваше да седи Роби. Сега не трябваше да позволи разочарованието да проличи в лекцията. Добрият тон не му позволяваше да критикува настоящия президент, дори ако той е магаре.
Вратата на зелената стая — малък салон до зала „Макнеър“ — се отвори и Андреа Прайс-О’Дей, главният му агент от Тайната служба, мина покрай агентите отпред.
— Пет минути, сър.
— Как е тълпата? — запита Райън.
— Пълно е. Няма факли и вили за сено.
Райън се засмя.
— Добър знак. Как е вратовръзката ми?
Научил беше отрано, че Андреа се справя много по-добре с възлите от него — биваше я почти колкото Кети, но добрата лекарка замина за болницата рано и затова се наложи сам да завърже вратовръзката си. Грешка.